Реа тръгна напосоки по една улица, опитвайки се да се държи по-далеч от свинете, които се разхождаха свободно и се ровеха в откритите канали. Чуваше как хората разговарят помежду си през отворените прозорци и макар с всяка измината крачка да се убеждаваше, че не може да очаква помощ атмосферата на града й се струваше много приятелска. Мина покрай една гостилница, чиято врата беше точно на улицата, и помисли, че би могла да получи сведения от собствениците. Влезе в сенчестото входно антре и усети облекчение, че вече не е на слънце. Още беше рано сутринта, но горещината едва се понасяше.
— О, не, нямаш работа тук! Не при мен, не! — обади се сърдит глас от полумрака и Реа подскочи изненадано. — Това е почтен дом и в него не се допускат уличници като теб. Няма да ти позволя да се появиш пред очите на добрите ми клиенти, които винаги си плащат сметките. Излез от тук, или ще те отведа при съдията! — За да бъде сигурна, че Реа я е разбрала, жената грабна голямата метла от ръцете на негърката, която метеше коридора, и я размаха заплашително. Реа изскочи на улицата, преследвана от подигравателния смях на гостилничарката.
Когато излезе отново на слънце, младото момиче примигна ослепено и едва не попадна под колелата на една елегантна, отворена карета, впрегната с два буйни коня. В каретата седеше красива жена, облечена в зелен сатен, с широкопола сламена шапка, украсена със зелена панделка. Срещу нея се беше настанила добре облечена мулатка, очевидно камериерката й, а на капрата се кипреше грамаден мулат, който се справяше с юздите не по-зле от отлично обучените кочияши на Кемъри.
Каретата изчезна и Реа спря да тича. Тя нямаше представа какво би следвало да предприеме сега, съмненията, че ще я допуснат в който и да било магазин, гостилница или дом на Сейнт Джонс, ставаха все по-силни. Докато стоеше и размишляваше, една добре облечена двойка мина покрай нея и я блъсна. Реа се извини и реши отново да опита късмета си.
— Прощавайте, аз съм лейди…
— Я виж ти! — извика отвратено жената и острото й око не пропусна нито една подробност от странното облекло на непознатата. — Простолюдието е станало направо непоносимо! Какво си позволявате, госпожице? Скоро почтените хора ще трябва да се затворят в къщите си. Хайде, Джон, какво зяпаш? — изсъска разгневено тя и смушка мъжа си, който нервно наместваше очилата си, за да огледа по-добре стройните глезени на Реа.
Младото момиче въздъхна и проследи с поглед отдалечаващата се двойка. Улицата беше пълна с хора, твърде заети, за да се занимават с една чужденка, застанала объркана насред пътя. Дългата златна плитка стигаше чак до хълбоците й. Без да знае къде отива и към кого би могла да се обърне, Реа продължи да се скита из града. Усещаше болезнено липсата на люлеещата се палуба на „Морския дракон“. На няколко пъти се запита какво ли е сготвил днес Хюстън Кърби, защото уханията, които се носеха от магазинчетата и кръчмите, бяха повече от примамливи. Ямайка сигурно не се отделяше от стюарда, както и малкият юнга. За съжаление, ако поискаше да се върне при тях, тя трябваше да се срещне отново и с Данте Лейтън, а това не биваше да става. Никога, никога вече нямаше да погледне в сивите му очи…
Изведнъж Реа зави към тъмната сянка на един вход, притисна се до стената и замря. В края на улицата се беше появил човекът, с когото бяха заети мислите й. Тя се облегна на хладния камък и сърцето й заби като лудо. Капитанът на „Морския дракон“ вървеше право към нея, гордо изправен, разкрачил крака, сякаш все още се намираше на борда на своя кораб — господар на всичко наоколо, докъдето стигаше погледът. Този мъж беше толкова уверен в себе си, толкова самодоволен, че направо я вбесяваше.
Свита в нишата, тя чакаше. След малко една врата насреща се отвори и на улицата се изсипа шумна група раздърпани моряци. Разгневен женски глас избълва подире им цял поток груби ругатни.
Последен излезе дебел мъж, облечен в кадифе, и се промуши с учудваща ловкост покрай грамадната келнерка, препречила половината врата. Зачервеното му лице изглеждаше доволно. Той ощипа жената по стегнатия задник, но веднага се извини, че го е направил неволно. Келнерката изквича изненадано, сякаш не беше очаквала такова нахалство от добре облечения господин.
Скрита в сянката, Реа проследи групата, която се отправи към края на улицата, все още заета от Данте Лейтън и моряците му. Алистър Марлоу, Макдоналд, Кобс, Лонгакрес и Кони Брейди стояха като жива стена зад капитана си. Сърцето на Реа се сви от болка, когато видя момчето да стои настрана от групата като прогонено.