Дукесата с усмивка си припомни, че вече почти двадесет години е господарка на Кемъри, че под благословения му покрив е родила децата си и много пъти е гледала как лятото преминава в есен и медноцветните стени заблестяват в злато. Това беше домът й, истинският й дом, и тя го беше обикнала не по-малко от мъжа си Люсиен, който беше роден и отрасъл в Кемъри и през целия си живот беше слушал как трябва да се гордее със семейното имение.
Докато беше дете, неуморната му и властна баба, дукесата — вдовица, беше успяла да посади в душата му всички свои мечти и надежди, освен това беше съумяла да отложи смъртта си, докато Кемъри бъде осигурен с мъжки наследник. Сабрина знаеше колко разочарована остана дукесата — вдовица, когато първото й правнуче се оказа момиче. Все пак старата дама се научи да обича Реа Клер, а когато година по-късно на бял свят дойде и Франсис, щастието й беше пълно. Тогава тя подари на съпругата на внука си най-любимия си накит — огърлица, украсена с перли и рубини, сватбен подарък от кралица Елизабет I на млада булка от семейство Доминик. Люсиен вече можеше да бъде сигурен във вечната привързаност на баба си и знаеше, че когато няколко години по-късно тя почина, от живота си отиде една истинска щастлива и доволна стара лейди, която се бе наслаждавала на живота до последния си дъх и бе преживяла осъществяването на всичките си мечти в любимия си дом, сред обичта и привързаността на семейството. Дукесата вдовица беше истински тиран, каза си с усмивка Сабрина, но въпреки всичките й интриги тя бе обичала старата жена, която в действителност не беше нито зла, нито подла, само упорита като магаре и решена на всяка цена да наложи волята си. Също като внука си. Дукесата знаеше колко много мрази Люсиен това сравнение, защото той постоянно се караше с баба си и бе удостоен с милостта й едва когато създаде син и наследник, за да…
— За какво мечтаеш, скъпа? — попита тихо дукът и Сабрина се стресна. Мъжът й винаги се промъкваше толкова безшумно. Той притисна устните си в тила й и топлият му дъх погъделичка чувствителното място под вдигнатите на кок къдрици. — Странно е как никога не се насищам на аромата ти — продължи все така тихо той и вдъхна дълбоко сладкото ухание на кожата й.
— Люсиен — пошепна Сабрина. Докосването му я вълнуваше както в първия ден. — Наистина е странно, че не се насищам на милувките ти — продължи дяволито тя. Двамата се дразнеха така от години.
Дукът обгърна с ръка талията на жена си и я притисна до себе си.
— Никак не е странно, скъпа, защото единствената задача на живота ми е да ти доставям радост и съм възнаграден стократно от твоята вечна любов и привързаност — отговори той и я целуна с цялата си нежност. — Както и ти имаш моята — завинаги. Освен това много добре знаеш, че ние от семейство Доминик сме страшно упорити.
Сабрина вдигна поглед към него и цялата й любов просветна в дълбините на виолетовите й очи, които го държаха в плен от мига, в който я бе видял за първи път. Дукесата вдигна ръка и украсените й с рубини и сапфири пръсти помилваха белега, който прорязваше лявата му буза чак до устата.
— Ти си моето сърце, моята любов — отговори просто тя.
Люсиен сложи мека целувка върху дланта й. После придърпа ръката й под своята.
— Е, за какво мечтаеше? Вероятно за мен и желанието ти се изпълни.
Сабрина се усмихна снизходително.
— Вие, мъжете от семейство Доминик, сте много суетни, но ти имаш право, поне отчасти. Мислех за това колко е странно, че Реа е вече седемнадесетгодишна. Наблюдавах я да върви към къщата с Франсис и Робин и изпитах гордост от децата ни.
— Какво ли замислят пак? — попита дукът и погледна от прозореца. Но градината беше пуста.
Дукесата вдигна обвинително едната си вежда. Тонът и изборът на думите не й се поправиха.
— По гласа ти разбирам, че храниш някакви подозрения, скъпи, но не си прав — отвърна уверено тя. — Дано те успокоя, като ти кажа, че се смееха. Какво друго биха могли да правят в този топъл следобед, освен да се забавляват? — попита невинно тя и се разположи удобно върху любимия си диван, тапициран с розова коприна и поставен близо до камината. Утринният огън отдавна беше угаснал, а бродерията й лежеше забравена на килима.