— Реа? — попита тихо Данте и погледите им се срещнаха. След като й каза с очи, че предоставя отговора на нея, той се извърна настрана.
Реа погледна мъртвешки бледото лице на Кони Брейди и видя как устните му се движат безшумно. Отново и отново те оформяха името й.
— Ще ме намерите на борда на „Морския дракон“, капитане — отговори решително тя и приглади една черна къдрица от студеното чело на момчето.
— Лейди Реа! Лейди Реа! Моля ви, не ме напускайте! Не си отивайте!
— Тук съм, Кони, няма да те изоставя. — Реа напразно се стараеше да успокои разтърсваното от треска момче и го притискаше до гърдите си.
— Моля ви се, капитане, не ми се сърдете, моля ви! Тя е толкова мила. И плака. Сам я видях. Искаше да се върне в къщи, капитане. Направи го, нали, и ме напусна? И вие ли ще ме оставите, капитане? Всички ме оставят — хълцаше Кони и трепереше с цялото си тяло.
— Не, не, Кони, не се безпокой — прошепна окуражаващо Реа и притисна мократа кърпа към горещото му чело. — Аз съм при теб. Няма да те напусна, обещавам ти.
— А една Доминик никога не нарушава дадената дума, така ли беше? — попита тихо Данте. Реа не го беше чула да влиза.
— Какво ще стане с негодника, който прониза Кони с ножа си? — попита тя и се надигна изтощено от столчето до койката. От три дий насам бдеше неотстъпно над раненото момче. Направи се, че не забелязва ръката, която се протегна да й помогне.
— Мисля, че властите бяха много доволни да го пъхнат в затвора. Нападението над Кони и сър Морган най-после им даде основателна причина да го сторят. Вече на няколко пъти е причинявал безредици в Антигуа и е добре познат на съдията. А сега направи глупостта да се нахвърли върху офицер на Короната. Ако Кони умре, ще иде на бесилката — заключи мрачно Данте. Реа изпъшка уплашено и мъжът се стресна. Не беше искал думите му да прозвучат жестоко.
— Не казвайте това! Той няма да умре! Кони ще живее! Аз съм виновна за всичко и ако той умре, ще се чувствам още по-виновна — захълца девойката.
Тя усети как силните мъжки ръце я обгърнаха и твърдите устни зашепнаха нежни думи в ухото й. Опита се да се изтръгне от топлината им, защото не искаше съжаление и утеха. Заслужаваше да страда, докато Кони лежеше в койката си и се гърчеше в пристъпите на треската.
— Недей, Реа, не бягай от мен — прошепна умолително Данте. — Ти не си виновна.
— Напротив! Аз разруших света на това момче. Възползвах се от това, че ме обожава, и го настроих срещу вас, като го помолих да не ви казва, че съм напуснала „Морския дракон“. Знаех, че постъпвам зле, но исках на всяка цена да избягам. Вдъхвах сладкия аромат на жасмина и си спомнях Кемъри… Просто не можех да търпя повече. А мисълта, че ще се изправя срещу вас, след нощта, в която ние… — Реа потрепери и думите й заглъхнаха в сълзи.
— Знам и не те обвинявам, Реа — отговори Данте и устата му се опъна в горчива усмивка. Беше сигурен, че сълзите й са предизвикани от спомена за нощта, от отвращението, което изпитваше към него. Очите му се сведоха към златната главица, която почиваше на гърдите му. Тя беше толкова нежна и най-съкровеното му желание беше да я задържи завинаги в прегръдката си.
— Екипажът обвинява мен. Чета го в очите им, когато ме поглеждат — призна тихо Реа.
— Не, това не е истина. Те са загрижени за Кони, не разбираш ли? Не по-малко бяха загрижени и за теб, скъпа моя. Никой не те обвинява за раняването на Кони. Напротив, мъжете се гордеят, че малкият е доказал смелостта си, като е излязъл съвсем сам срещу толкова много противници. Ако проклинат някого за проявената подлост, това са Берти Макей и екипажа му. Искам още да ти кажа, че няма да допусна само ти да изпитваш чувство за вина, мила моя. Аз съм не по-малко виновен от теб — заяви твърдо Данте, за да я изтръгне от обзелата я апатия. — Аз се отнесох много грубо с момчето, макар да знаех колко ще го нараня. Аз съм човекът, който му разреши да слезе на сушата и който му обясни с най-силни думи, че се намираш в опасност. Кони се прояви като герой само за да ми напрани впечатление. Аз съм също толкова виновен, колкото и ти, Реа — завърши той и погледна загрижено неспокойно мятащото се момче.
— Чувствам се толкова безпомощна. Нима не мога да сторя нищо, за да му помогна? — попита едва чуто Реа и погледна Данте в очите. — Знам, че Хюстън Кърби прави за момчето всичко, което е по силите му — продължи тя и спря смутено. Не искаше думите й да прозвучат като критика към дребния стюард. Той се грижеше неуморно за ранения и наистина успяваше да успокои трескавото малко тяло. — Но не е ли по-добре да потърсим истински лекар?