И тъй като добротата беше в природата й, Реа му прости проявената грубост. Все пак той й бе дал шанс да си възвърне свободата. Решението да се върне на „Морския дракон“ беше само нейно, взето по свободна воля. Никой не я беше принудил да остане, затова и не биваше да обвинява капитана и моряците му. Онова, което й предстоеше, си беше само нейна съдба.
Тя примигна лениво към блесналото небе и призна пред себе си, че дори ако беше имала шанса да преживее всичко това още веднъж, пак щеше да лежи тук, в топлия пясък, и да се вслушва в тихия шепот на палмите, който я приспиваше. Протегна се сънено и ръката й се натъкна на нещо твърдо. Отвори натежалите си клепачи, за да разгледа получения подарък. Ръката й стискаше голяма мида с формата на конус. Вътрешността й беше гладка и розова. Наоколо бяха пръсната и други миди, яркооранжеви, на ивици или петна, имаше малки, големи и съвсем мънички, имаше и миди с най-причудливи форми. Всички те бяха подарък от един много важен за нея човек.
Реа вдигна ръка и помаха на Кони, който претърсваше внимателно малкия залив, за да открие още красиви миди. Момчето тъкмо беше открило още една и я улови предпазливо с два пръста.
— Лейди Реа, вижте какво намерих! Сега ще чуете шума на океана! — извика той и се затича към нея. Отпусна се в пясъка със зачервени страни, очите му святкаха от радост. — Ето, слушайте!
Реа сведе глава към пясъка, сложи черната мида до ухото си и се изненада от шума на вълните, който излизаше от вътрешността й.
— Дали намериха нещо? — попита Кони и хвърли бдителен поглед към другата страна на залива, където беше хвърлил котва „Морският дракон“. Голите му мачти стърчаха към небето. Палубата изглеждаше пуста и ако от време на време откъм десния борд не се издигаха пръски, всеки щеше да сметне, че корабът е изоставен.
— Вярвате ли, че има потънало съкровище? — попита Кони и гласът му потрепери от вълнение. Изпълненият му с копнеж поглед не се откъсваше от другарите му, които се гмуркаха дълбоко в топлите води, пълни с най-странни риби, за да търсят остатъците на испанския галеон. Моряците, които не умееха да плуват, предпочитаха да претърсват брега и се ровеха в пясъка. Само Реа и Кони мързелуваха. Мъжете се надяваха да открият поне няколко златни монети или други остатъци от потъналия кораб, довлечени на брега, които да ги насочат към мястото на съкровището.
В далечината отекна гръм, светкавица прониза черните облаци, които заплашително наближаваха входа на залива. Повърхността на водата се къдреше на ситни вълнички. Морето бучеше заплашително и само след няколко минути щеше да завали пороен дъжд.
— Да вървим, Кони — усмихна се Реа и скочи на крака. Изтупа пясъка от полата и корсажа си и добави: — Виждам, че Лонгакрес идва да ни вземе. Не искам да настинеш. — Тя продължаваше да се тревожи за здравето му, макар че момчето се бе възстановило учудващо бързо. Само понякога в очите му се появяваха сенки и тя се питаше дали все още го мъчат болки в иначе добре зарасналата рана.
Помогна му да събере мидите, после двамата се изправиха на брега и търпеливо зачакаха идването на Лонгакрес. Морякът им помаха с ръка, скочи и издърпа лодката на сушата.
— Днес май няма да търсим повече — заговори той и хвърли гневен поглед към буреносните облаци.
— Нищо ли не намерихте? — попита Реа. Старият пират будеше в сърцето й искрено съжаление. Въпреки безбройните си преживявания сред морските разбойници той все още не бе имал случай да открие съкровище.
— Не, аз няма да се предам. И ти, Кони, също, нали? — ухили се Лонгакрес и помогна на Реа да се качи в лодката. Кони скочи вътре и старият пират я избута във водата. — Никой няма да се откаже! — заяви решително той.
Лонгакрес потегли и под равномерните движения на греблата му лодката стигна само след минути до корпуса на „Морския дракон“. Очевидно търсенето беше приключило, защото на палубата цареше трескаво оживление. Както беше казал Лонгакрес, никой не забравяше съкровището и всички разговори на палубата се въртяха около потъналия испански галеон.
Дори Реа не можеше да остане равнодушна и сърцето й биеше по-силно, откакто бяха влезли в малкия залив. Преди това тя никога не си бе давала труд да помисли за разкоша, в който беше живяла, или за богатството, което с течение на времето бе свикнала да смята за свое неотменно право. Едва след като изпадна в беда, погледът й се изостри и събуждането беше много горчиво. Беше преживяла онова, което беше всекидневие за не толкова облагодетелстваните от съдбата, и вече разбираше какво означава да имаш шанс да се сдобиеш с богатство.