Останала без дъх, Реа огледа малкото помещение и потрепери. Какво се беше случило? Само до преди миг Данте Лейтън я беше целувал с луда страст. Все още усещаше натиска на устните му върху своите. Тя приседна на койката си и виолетовите й очи се напълниха със сълзи.
През това време мъжът стоеше пред вратата и отчаяно се опитваше да успокои дишането си. Ако можеше да знае каква сила на волята му е струвало да я пусне, Реа сигурно щеше да се утеши. Но тя не знаеше, не чу и удара с юмрук по вратата, защото воят на бурята го заглуши. Данте огледа добре познатата обстановка, видя гордия корпус на „Морския дракон“, своя любим кораб, и внезапно осъзна, че това вече не му е достатъчно. Думите на Алистър Марлоу кънтяха в ушите му — той знаеше не по-зле от своя помощник, че Реа Клер заслужава нещо по-добро от един обикновен контрабандист, който на всичкото отгоре й е само любовник. Сега най-важното за него беше да открие съкровището. Жаждата за отмъщение избледня пред копнежа да направи Реа своя. Тя беше Доминик и ако той искаше да се ожени за дъщерята на дук Кемъри, трябваше да бъде нещо много повече от бивш корсар и контрабандист. Трябваше да намери златото, за да предложи на Реа всичко, от което тя се нуждаеше.
Можеше да я вземе още сега, можеше да я принуди да го обикне, но това не беше почтено. Той я обичаше истински и нямаше да й причини тази мъка. Предпочиташе да я изгуби, вместо да я обрече на едно несигурно бъдеще и на опасността да се обвърже завинаги с един авантюрист. Но и нямаше да падне на колене пред баща й и да моли за финансова издръжка. Никой никога не биваше да има основания да говори, че се е оженил за нея заради парите й.
Данте стоеше в сумрачния коридор и се взираше ожесточено в затворената врата, зад която плачеше жената, която трябваше да му принадлежи, но в момента беше недостъпна за него. Измъчван от отчаяние, той се качи на палубата. По-добре да се изправи срещу тропическата буря, вместо да се отдава на обезкуражаващите си мисли.
Следващият ден започна с яркосиньо небе и топло слънце и вдъхна нова смелост на унилия екипаж. С удвоени усилия мъжете се заеха да претърсват малкия залив. Реа и Кони се приготвяха да отидат отново на брега и останаха много изненадани, като видяха колко се е променил плажът през бурната нощ. Изкоренени дървета пясъчни плитчини, езерца навътре в гората, създадено от прилива — всичко това привличаше погледа и двамата горяха от нетърпение да го изследват. Но още докато стояха на палубата и разговаряха с Хюстън Кърби, който чакаше заедно с тях връщането на Лонгакрес с лодката, заливът се огласи от див рев, който Реа щеше да запомни за цял живот. Дивите птици се стреснаха и се вдигнаха на ята във въздуха.
— Какво беше това, по дяволите? — провикна се Хюстън Кърби, присви очи и се опита да различи нещо по брега.
— Намерили са го, мистър Кърби! — изкрещя възбудено Кони. Очите му бяха много остри и той можа да види танцуващите и диво жестикулиращи мъже по брега. — Съкровището! Съкровището! — повтори като замаяно момчето и пронизителният му глас стресна дори Ямайка, който побърза да се скрие под палубата.
— Побързайте, стари пирате! — изрева Хюстън Кърби и замаха към Лонгакрес, който очевидно размишляваше дали да не обърне лодката и да се върне на брега без последните си пасажери. — Какво се мотаете! Ако са се развикали заради съкровището, то няма да избяга, докато ни прекарате до брега! — изграчи задавено дребният стюард. — Побързайте де! — повтори ядосано той, макар че Лонгакрес никога в живота си не беше гребал толкова бързо.
Реа огледа внимателно брега. Можа само да види как няколко мъже тичат презглава към най-северната точка на залива, скрита от издаден скален нос и достъпна само през една тясна пясъчна плитчина.
— Качвайте се в лодката и не дрънкайте много! — изрева Лонгакрес, когато малкият плавателен съд се блъсна в левия борд на „Морския дракон“.
Тримата побързаха да изпълнят нареждането, като буквално скочиха в лодката и опасно я разклатиха. Насядаха кой където свари и устремиха към брега горящи от нетърпение погледи. Алистър вече ги очакваше и се хвърли във водата, за да им помогне да изтеглят лодката на брега.
— Съкровището ли е, мистър Марлоу, наистина ли го намериха? — изкрещя Кони веднага щом стъпи на сушата. Без да чака отговор, момчето хукна да бяга към пясъчната плитчина и Лонгакрес и Кърби, които незабавно го последваха, трябваше да гълтат праха от босите му пети. Късите крака на стюарда се справяха без усилие с разстоянието и той не изоставаше нито на сантиметър от стария пират.