Данте Лейтън познаваше почти всички предания за потънали испански кораби и дори беше проследил пътя на някои от тях с надеждата да се добере до истината. Досега обаче не беше повярвал истински в нито едно, нито пък беше изпитал златотърсаческата тръпка, която го разтърсваше днес. Сега обаче разглеждаше картата на съкровището и усещаше как дълбоко в душата му се събужда старата, никога незабравена мечта.
Капитанът хвърли бърз поглед към левия борд, покрай който се плъзгаше планинският бряг на Венецуела. Бригантината бе поела курс надясно. После вдигна очи към сложния такелаж и огромните мачти над главата си, където целият екипаж беше зает с опъването на платната, за да поемат и най-малкия полъх на източния вятър. Големите платна се издуха, гъвкавият корпус се наклони леко на една страна и се насочи по вятъра.
— Дай малко по-бързо, кормчийо! — заповяда Данте и гласът му се извиси над воя на вятъра и плющенето на платната. — Стига толкова! — провикна се той след бърз поглед към вдигнатите платна. — Дръжте така, мистър Кларк!
— Капитане, сър! — изкряка писклив момчешки глас срещу вятъра. — Нося ви кафето, изпраща ме мистър Кърби, сър — докладва стегнато юнгата Кони Брейди, който имаше не повече от единадесет години и беше разкрачил широко крака, за да не разлее чашката, която носеше.
— Благодаря, Кони — отговори потъналият в мислите си капитан. Вниманието му беше съсредоточено върху бушприта на „Морския дракон“, положението на платната и издадения скален нос в далечината, който се намираше точно насреща им. Той отпи глътка от ухаещото кафе и се ухили самодоволно. Кафето беше отлично. Само Хюстън Кърби, стюард на кораба и вечно мърморещ всезнайко, умееше да го приготви така, че да изглежда по-черно от ада. Данте пое дълбоко въздух и се наслади на солената морска пяна, която вятърът пръскаше в лицето му. Когато „Морският дракон“ се носеше устремно, но вълните, както сега, когато мачтите и рейте му леко проскърцваха под напора на вятъра, а платната плющяха и палубата се накланяше към подветрената страна, капитанът беше в съгласие със себе си и с околния свят.
— Капитане, сър! — Кони не само се осмели да наруши размишленията на Данте, а и нетърпеливо го подръпна за ръкава, за да привлече вниманието му. — Капитане, сър, вярвате ли, че наистина ще намерим потъналото испанско съкровище? Лонгакрес казва, че всеки дял ще възлезе на хиляди златни монети. Ще станем по-богати дори от самия крал Джордж. Това е вярно, нали, капитане? — попита умолително Кони и сините му очи светнаха с надежда под гъстите черни вежди. Очите изглеждаха твърде невинни за живота, който момчето бе опознало в морето, откакто на седемгодишна възраст се бе наело на един роботърговски кораб. От три години насам Кони беше член на екипажа на „Морския дракон“ и Данте не преставаше да се чуди на непогрешимия му усет за многото капризи на морето. Капитанът нееднократно беше давал израз на неодобрението си за подробното запознанство на малкото момче с начина на живот на моряците — преди всичко, когато бяха на котва в някое пристанище.
— Аз също бих желал да дадете отговор на момчето, капитане. За мен ще бъде голямо облекчение да узная, че в джобовете ми скоро ще зазвънтят испански дублони. Така ще бъда много по-спокоен, да не говорим за кредиторите ми — намеси се в разговора Алистър Марлоу, надзирателят на товара. Макар че имаше разрешението на капитана да го нарича по малко име, той предпочиташе да му оказва уважението, нужно за господаря на кораба.
Данте Лейтън отмести поглед от зяпналия го юнга към младия джентълмен до релинга и развеселено се запита колко ли невероятни истории бяха излезли от устата на стария пират Лонгакрес, който изпълняваше ролята на лоцман, откак бяха излезли в открито море с картата на борда.
— Лонгакрес е известен надлъж и нашир с кръвожадните си истории за пиратските набези в Карибието — прибави ухилено Алистър, който бе разчел правилно мислите на капитана. Не му бе убягнало и лекото му стъписване. — Понякога дори аз му вярвам — призна той и бе удостоен с недоверчив поглед от страна на капитана.
— Вие сте един от най-разумните хора, които познавам. Именно затова ви поверих този отговорен пост на борда на „Морския дракон“ — отвърна просто Данте и измери с проницателен поглед младия мъж, когото целият екипаж познаваше като изключително сериозен и честен. Капитанът знаеше, че помощникът му не е навършил дори тридесет години, макар че понякога изглеждаше значително по-възрастен и опитен. Винаги беше спокоен, рядко уведомяваше другите за онова, което ставаше в душата му, но когато беше в подходящо настроение, с удоволствие — и с поразителна точност — имитираше всеки член на екипажа, да не говорим за най-известните благородници и кралски особи, при което никой не оставаше пощаден от иронията му.