— Кой, за Бога, е дал тези показания? — пошепна тя. Не беше възможно Даниел Люис да е признал вината си.
— Жертвата.
— Един мъртвец е дал показания, че Реа не е убийца? — попита недоверчиво Данте Лейтън. Той отпи глътка бренди и си каза, че сър Морган май е започнал да прекалява с алкохола.
— Показанията са дадени на смъртното му легло — съобщи спокойно сър Морган. — За нещастие на един господин на име Даниел Люис капитанът не е умрял веднага. Живял е още четири или пет дни и преди да издъхне, е назовал убиеца си. Даниел Люис отрече всичко и заяви, че капитанът се е опитал да защити убийцата, защото му е била любовница. Но много малко бяха хората, които му повярваха — побърза да добави сър Морган, като видя как треперят устните на Реа. — Този Люис се ползваше с много лоша слава в Чарлзтаун и никой не се остави да бъде заблуден от лъжите му. А сега, след свидетелските показания на Алис, вече не е между живите.
Реа потръпна от ужас. Споменът за този мъж беше повече от неприятен. Данте пусна ръката й и я помилва по бузата. Сър Морган не пропусна да отбележи този интимен жест.
— Къде е сега Алис? — попита Реа и се постара да прогони сковаващите мисли за пътуването, за Даниел Люис и убийството на капитана. — Аз й обещах да откупя договора й и да й върна свободата. Искам да я заведа в Кемъри. Тя спаси живота ми, разбирате ли? Ако не беше тя, сигурно нямаше да оцелея в онзи мрачен трюм.
Сър Морган се усмихна благосклонно.
— Мисля, че Алис вече се наслаждава на престоя си в Кемъри. Агентът, изпратен в колониите със задачата да ви търси, се върна от Савана в Чарлзтаун и стигна до заключението, че ще услужи най-добре на дука, ако отведе момичето в Англия. След като изслуша историята на Алис, този човек разбра, че двете сте станали приятелки. Освен това беше сигурен, че дукът и дукесата ще пожелаят лично да й изкажат благодарността си.
Реа го гледаше, неспособна да промълви нито дума. Увереността, че Алис е осъществила мечтата си да живее в Кемъри, я правеше щастлива.
— За съжаление — продължи с внезапно помръкнало лице сър Морган — онова, което ще ви кажа сега, не е толкова радващо. Имам заповед да ви върна в Лондон — заяви той и отново се превърна в добросъвестния капитан на кралския кораб „Порткълис“.
Данте Лейтън го погледна право в очите и посланието в сивите им дълбини беше недвусмислено.
— Боя се, че трябва да ви разочаровам, сър Морган — проговори тихо той, за да успокои нервния си гост. — Реа Клер е моя съпруга — обясни той, стана, изправи се зад стола на Реа и сложи ръце на раменете й. — Венчахме се в църквата на Ню Провидънс. Макар че нямаме съгласието на родителите й, бракът е валиден.
Сър Морган не каза нито дума. Вече беше забелязал влюбените погледи, които двамата си разменяха по време на разговора, а сега с неясна болка в сърцето видя как Реа целуна дланта на Данте и я притисна до бузата си, сякаш докосването му й носеше утеха.
— Разбирам — промърмори след кратко мълчание той. — Е, тъй като имам заповед да отведа лейди Реа Клер в Англия и да задържа под стража един господин на име Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“ и маркиз Джакоби, не виждам причина да не ви придружа по пътя ви към дома. Тъй като вече не носите името лейди Реа Клер Доминик, смятам за нужно да пригодя заповедите си към така създалите се обстоятелства.
— Много ви благодаря, сър Морган — отговори топло Данте и стисна ръката на бившия си противник. И двамата се усмихнаха, единият любезно, другият с облекчение. — Жена ми и аз ще се радваме ако тази вечер сте наш гост. Моят стюард е отличен готвач.
— Моля ви, сър Морган — присъедини се към поканата и Реа. — За нас наистина ще бъде чест. Така и нямахме възможност да ви се отблагодарим за навременната ви намеса в Сейнт Джонс, а днес ми донесохте добри вести за приятелката ми Алис. Аз съм ви много задължена сър — завърши с лек поклон тя.
Сър Морган се усмихна.
— Благодаря ви, милейди, за мен ще бъде удоволствие — отговори ти и отпи голяма глътка бренди. Беше успял да постигне задоволително разрешение на неприятния проблем, без да става нужда да вади меча си. Огледа уютната капитанска каюта и се зарадва искрено, че ще прекара вечерта с новобрачните и скоро ще види отново скъпите на сърцето му английски брегове.
— Истинско щастие е, че се срещнахме така — отбеляза уж между другото Данте и отново напълни чашата му.
— Това не беше случайност, капитане — отговори сър Морган. — Пресметнах, че щом свършите онова, за което бяхте тръгнали, ще се отправите по нов курс. Вече седмица кръстосвам тези води с надеждата да ви зърна. Е, разбира се, получих и известна помощ — добави той и усмивката му беше почти същата като на Данте.