— О, и кой беше този усърден помощник? — осведоми се развеселено капитанът на „Морския дракон“.
— Един ден се натъкнах на Берти Макей, който се движеше в близост до брега. Връщаше се в Чарлзтаун. Очевидно смяташе, че и вие сте се запътили натам. С готовност ми разказа кога и къде е видял за последен път платната на кораба ви, особено след като споменах, че нося в джоба си заповед за арестуване.
Данте само мълчаливо вдигна чашата си.
— Простете, че проявявам любопитство, капитане, но успешен ли беше уловът ви? — попита с усмивка сър Морган.
— О, да, разбира се — засмя се Данте, притисна по-силно рамото на жена си и сведе глава към златната й коса. — Открих своето съкровище.
Над мачтите на „Морския дракон“ изгря пълната луна. Бушпритът на бригантината неотстъпно сочеше Англия, ухиленият червен дракон на носа поглъщаше миля след миля от добре познатите солени води.
Данте стоеше на кърмата, притискаше до себе си младата си съпруга и се взираше в звездите, които сочеха пътя му на север.
— Сигурно ще се наложи да отговаряме на много въпроси, щом пристигнем в Англия. Трябва да ти призная, че при мисълта как ще се изправя срещу дук Кемъри не се чувствам много приятно в кожата си. Готов съм да се опълча срещу всеки мъж, но никога не ми се е случвало да застана лице в лице със своя тъст. И да трябва да му обяснявам защо не е бил поканен на сватбата.
— Баща ми е чудесен, Данте. Той ще разбере — успокои го Реа, която не изпитваше ни най-малко съмнение по този въпрос. Въздишката й издаваше копнеж. Толкова й се искаше да види семейството си. Усещаше болезнено липсата им, а сега искаше и Данте да се запознае с тях и да сподели радостта й.
— Бащите не проявяват особено разбиране, когато става въпрос за дъщерите им. А тъй като сега си моя, вече знам колко голяма е загубата му. Ти си истинско съкровище, любов моя, и може би баща ти няма да ме хареса — обясни тихо Данте и тайно се закле, че никой, нито дори семейството й, няма да му вземе Реа. Когато разговаряха за близките й, той усещаше ревност, защото взаимната обич на членовете на семейство Доминик беше дълбока и трайна — нещо, което той никога не беше имал. Той беше последният от рода си, но сега и Реа принадлежеше към него. Ала собственото й семейство все още заемаше голяма част от живота й, то познаваше и обичаше онази Реа, която той никога не беше виждал.
— Нали сме заедно, любими — промълви едва чуто Реа. — Единствено това има значение. — Думите й прозвучаха като повторение на брачната клетва.
Данте я целуна по челото и потърка бузата си в един златен кичур.
— Ти знаеш твърде малко неща за мен, Реа. Боя се, че един ден ще започна да ти вдъхвам страх и ще загубя любовта, която ми дари толкова самоотвержено. Тогава в Сейнт Джонс, когато можеше да ме напуснеш, едва не умрях. Ако се беше доверила на сър Морган, можеше да си възвърнеш свободата, но ти остана на борда и бдя до леглото на малкото момче, което имаше нужда от теб. В този ден осъзнах, че те обичам, но изпитах страх от това чувство. Защото разбрах, че за мен си по-важна от живота ми, мое малко райско цвете — пошепна мъжът и устните им се сляха в дълга, упоителна целувка.
— Не се бой, че ще ме загубиш, Данте. Каквото и да ни предстои в Англия, аз ще остана с теб. Аз съм твоя жена и няма да позволя никой да ни раздели — обеща унесено Реа.
Данте Лейтън затвори очи. Имаше чувството, че си е у дома, и макар че още не бяха видели английския бряг, той знаеше, че с Реа до себе си ще посрещне смело всички превратности на съдбата, каквото и да им беше подготвила тя в Мердрако.
Хюстън Кърби седеше в сянката на стълбичката към кърмата и се усмихваше доволно. Когато нещо скочи в скута му, се стресна и тихо изруга, но бързо се успокои. Беше само корабният котарак, който си беше извоювал правото да се вре навсякъде. Ямайка се намести удобно в скута на стюарда и замърка доволно.
— Да, Ямайка, нощта наистина е хубава — промълви Хюстън Кърби и вдиша поглед към издутите платна на „Морския дракон“. Усмивката му стана още по-широка, когато погледът му продължи по-нататък, към кораба на Негово кралско величество „Порткълис“, който ги ескортираше като почетна свита и бдеше да достигнат без произшествия до родното пристанище.
Далече зад хоризонта — там, където звездите се сливаха с морето, — беше Мердрако. Погледът на дребния стюард се върна отново към двете фигури, които стояха прегърнати на кърмата.
— Това беше предопределение, Ямайка, да го знаеш. Капитанът и неговата лейди — прошепна доволно Кърби. В отговор котаракът замърка по-високо. — Знаех си аз, че един ден ще деля една койка с теб, знаех си. Ти, стари скитнико — промърмори с обич той и помилва меката козина. Нощта беше наистина прекрасна.