— Струва ми се съмнително, че изобщо сте имали дългове, Алистър — отбеляза сухо Данте, убеден, че благоразумието на помощника му е извън всяко съмнение.
Усмивката на младежа беше доста измъчена, защото онова, което се готвеше да признае пред капитана си, не беше нито приятно, нито особено почтено.
— Ами вижте, някога си въобразявах, че съм най-известното градско конте. Сприятелих се с група разглезени млади джентълмени и съм сигурен, че семейството ми се отчая от мен — обясни тихо той. — Знам, че никой не е пролял и една сълза за мен, когато се наех да ви служа — прибави с усмивка той и разтърси глава. — А ако ме видят на борда на този кораб, без съмнение ще се откажат завинаги от мен. Роднините ми са много почтени хора, разбирате ли!
Данте втренчи поглед в лицето на помощника си и както винаги го намери твърде скромен. Ако Алистър имаше някакъв недостатък, той беше, че непрекъснато се стремеше да остане на заден план. Никой не го беше чул да се хвали със способностите си. Ако имаше човек, комуто Данте би поверил живота си, без да се двоуми, това беше именно Алистър Марлоу.
Младият мъж скоро се смути от тази проява на внимание и нервно се запита какво ли става в главата на Данте Лейтън. Зарови пръсти в светлокестенявите си къдрици, избледнели от слънцето, и се вглъби в мислите си. Познаваше Данте Лейтън вече повече от девет години, но го разбираше също толкова, колкото и първия ден, когато капитанът го беше спасил от насилието на кралските патрули. Дори един английски джентълмен, за какъвто Алистър се смяташе от най-ранни години, в онова трудно време на 1761 година не оставаше пощаден от посегателствата на Кралската марина, която редовно получаваше заповеди да снабди корабите си с млади, силни моряци — все едно доброволно или не. Алистър със сигурност не искаше да става моряк. Все още помнеше как силен удар на тояга го просна в уличната кал, помнеше и скъсаните си копринени чорапи и опръскания с воняща тиня сатенен панталон. Още по-добре помнеше как се нахвърлиха върху него като вълци и как той безуспешно се отиваше да се изправи, как държеше с две ръце бръмналата си глава и се олюляваше като пиян матрос и как една мускулеста ръка го сграбчи и го издърпа от ръцете на патрулите. Още чуваше жестокия смях на войниците, които го бяха обкръжили и го водеха по тесните павирани улици на Портсмут като агне на заколение.
Често се беше питал дали щеше да бъде жив и до днес, ако „Морският дракон“ случайно не беше хвърлил котва в пристанището на Портсмут именно в онзи злокобен ден и ако Данте Лейтън не беше изникнал пред очите на смаяния патрул като дявол в човешки образ. Погледът на Алистър вече беше замъглен от удара по главата и видя като през мъгла грамадната фигура, която внезапно бе препречила пътя им. Един от матросите носеше факла и на трепкащата й светлина тъмната фигура на капитана, загърната с черна наметка, изглеждаше свръхестествена. Точно по това време започна да ръми, факлата угасна и странното явление бе обгърнато в облаци пушек. За Алистър, който беше близо до припадъка, следващите събития бяха като сцена от подземния свят. Помнеше само бляскащите мечове и оглушителния пистолетен изстрел, след който във въздуха увиснаха дебели кълба дим. Мирисът на сяра още пареше ноздрите му. Иззад грамадната сянка на Данте Лейтън се отдели слаба фигура със запънат пистолет в лявата ръка. Странната личност беше Хюстън Кърби и на Алистър беше съдено много скоро да се запознае по-отблизо с него.
— Е, господа? — попита с дълбок, развеселен глас Данте Лейтън. Патрулите изръмжаха недоволно, но очевидно се колебаеха да влязат в открит сблъсък със заплашителната фигура. — Какво толкова! Един моряк по-малко за някой от капитаните ви — добави той, посочи нищо неподозиращия Алистър и добави със злобна усмивка: — Или искате капитанът ви никога вече да не види своя усърден лоцман?
Алистър не беше забравил и до днес злобните искри в очите на водача на патрула, нито пък ръката му, която небрежно полюляваше тоягата.
— Ние изпълняваме дълга си, сър. Но както изглежда, този път успяхте да ни изиграете, милорд. — Тонът му издаваше презрение, той очевидно нямаше представа колко правилно е описанието му.