Потънал в мислите си, младежът най-после усети упоритото подръпване по ръкава си и погледна надолу, присвил очи, за да прогони сенките на миналото. Видя лицето на Кони Брейди и втренчи поглед в очите му, големи и сини като морето.
— Какво има? — попита объркано той, защото внезапно отново се озова отново под безмилостното слънце на Западна Индия, далеч от студения зимен дъжд на Портсмутското пристанище.
— Капитанът нареди, мистър Марлоу, да ми разкажете как е намерил картата на съкровището — отговори бавно Кони, сякаш даваше обяснения на умствено изостанал, и на всичкото отгоре сляп пасажер. — Нали знаете, мистър Марлоу, как се е добрал до картата.
Алистър се изчерви и се запита дали капитанът е забелязал кратковременното му изключване.
— Това стана по време на игра на карти в Сейнт Вустатиус. Там бяха капитанът, доколкото помня, холандецът и… — Алистър сбърчи чело и се опита да си припомни лицата на мъжете, които бяха седели около зелената филцова маса. — … Берти Макей също беше там, в това поне съм сигурен, май и един джентълмен, който притежавал плантация в Барбадос. Капитанът обаче спечели документа от датския търговец на роби. Капитанът имаше добри карти, за разлика от датчанина, затова онзи трябваше да се лиши от пожълтялото парче пергамент, което, изглежда, му беше много скъпо. Още помня как му го подаде през масата.
— Сигурно е искал тя да бъде покритие на залога му, нали, мистър Марлоу? — попита Кони и очите му заблестяха при мисълта как капитанът му е седял пред печелившите карти.
— Да, макар че постъпката му не бе приета с одобрение — отбеляза сухо Алистър. — Вече твърде много джентълмени са получавали в залог фалшифицирани карти на съкровища и повечето не се оставят да бъдат измамени толкова лесно. Но за изненада на другите играчи, капитанът разгледа внимателно картата и я прие като платежно средство, разбира се, в случай, че спечели играта — заключи Алистър и в думите му нямаше и сянка от съмнение кой е бил крайният победител.
— Какво беше написано на пергамента, мистър Марлоу? — попита Кони и затаи дъх в очакване на отговора.
— Там се съдържаше последната воля на стар испански моряк. Служил на един от онези галеони, които по време на урагана потънали в канала на Флорида. Оживял, но корабът му отишъл на дъното. Бил един от малкото, които успели да се спасят, и го сметнал за поличба да не се връща никога вече в Испания при жена си и семейството си. Затова останал в Западна Индия.
— А после? — попита нетърпеливо Кони.
— И тъй като знаел къде е потънал галеонът, решил да се добере до богатството и в течение на няколко години успял да извади доста пари. Имал си собствена, известна само на него съкровищница, от която можел да черпи, когато си иска. Но, както се случва с повечето виновни, нечистата съвест започнала да го мъчи и на смъртното си легло поискал прошка за греховете си. Признал какво е извършил и издал точното място, където бил скрил ковчежето с картата на потъналия галеон.
— Леле! Какъв човек! — изсвири през стиснати зъби Кони. — Сигурно е измъквал златото изпод костите на старите си другари! — провикна се той, изгарящ от любопитство като всички момчета. — Обаче, мистър Марлоу, ако този, другият капитан, е знаел всичко най-подробно, защо е оставил нашия капитан да вземе картата? Защо не е отишъл да я потърси пръв?
— Според онова, което ми каза капитанът — обясни Алистър, за да окуражи изплашеното момче, — датският роботърговец бил получил документа само преди няколко дни. Испанецът бил баща на жена му и след смъртта му тя скрила документа и го пазила в тайна години наред, за да не опозори семейството си. Сигурно й е било много тежко да открие, че е родена извънбрачно. Баща й бил един от най-уважаваните плантатори и дъщеря му не искала да омърси доброто име на семейството и своето собствено.
Кони замислено смръщи чело.
— А защо датският капитан е рискувал да загуби този скъпоценен документ, мистър Марлоу? — попита задъхано той. — На негово място аз щях непременно да намеря съкровището и да го скрия вдън земя.
— Когато човек играе карти, той е като в треска и нито за миг не помисля, че би могъл да загуби — обясни с усмивка Алистър. — Освен това датчанинът вероятно е бил убеден, че историята е измислена. Сигурно и сега си мисли, че капитанът е направил глупост, като е приел картата за залог. Надявам се изобщо да е забравил случилото се онази вечер — засмя се Алистър и продължи да успокоява развълнуваното момче. — Роботърговците са пълни с пари, нали знаеш! Датчанинът беше много богат.
— Корабите за роби са ужасни, мистър Марлоу — промълви тихо Кони и лицето му се помрачи при спомена за собственото му пътуване край бреговете на Африка с един такъв плаващ затвор. — Роботърговците са зли хора, мистър Марлоу. Много зли… — Гласът му заглъхна. Ушите му още бучаха от стоновете на окованите роби, които измираха като мухи под палубата.