— Знам, Кони — прошепна потиснато Алистър. Разбираше, че не е в състояние да утеши момчето. То бе преживяло неща, твърде страшни за едно дете. Надявам се само испанецът да не е живял твърде нашироко — допълни той и се постара да изобрази на лицето си загриженост. — Дано е оставил и за нас нещо от испанските дублони!
— Дано, мистър Марлоу — съгласи се Кони и лицето му се разведри при мисълта за очакващото ги съкровище. — Ще ги намерим, сигурен съм.
Алистър хвърли бърз поглед към Данте Лейтън, който се бе облегнал небрежно на релинга и замислено се взираше в блещукащата водна следа на кораба. Беше присвил очи, за да се предпази от нетърпимия блясък. Капитанът почти не се беше променил през тези години или поне така смяташе Алистър. Най-малкото не физически. Тъмната му, кестенява коса беше изпъстрена с избелени от слънцето кичури, но панталоните му бяха същия номер, както и преди девет години. Изглеждаше наистина зашеметяващо със съвършените си, класически черти, изпод които обаче личаха сила и твърдост, придаващи характер на обветреното от бурите лице. Данте Лейтън е от типа мъже, на които не може да устои никоя жена, каза си Алистър и въздъхна примирено. Беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че собственото му лице е направо скучно.
Алистър проследи погледа на капитана и се запита какво ли виждаха очите му, освен блестящата синева на небето и плискащите се морски вълни. Данте Лейтън преследваше определена цел и Алистър знаеше, че капитанът няма да намери покой, преди да погребе веднъж завинаги бледия призрак, който смущаваше сънищата му. Дори когато се върна на борда на „Морския дракон“, стиснал в ръце ковчежето със скъпоценната карта, лицето му не изразяваше нито вълнение, нито радост от находката. Класическите му черти бяха опънати с все същата мрачна решителност както винаги. В течение на годините Алистър беше узнал някои неща за миналото на капитана и сега му се струваше, че разбира какво ще направи той със своята част от плячката. Данте Лейтън имаше нужда от наистина кралски съкровища, за да поправи стореното му някога зло, и от още толкова, за да се спаси от бесилката, след като си отмъсти.
Алистър въздъхна и се запита какви ли проблеми ги очакват след откриването и изваждането на съкровището. След малко на лицето му изгря усмивка и той отново се отдаде на мечтанията си. Яркото червено и оранжево на западноиндийският залез избледня и отстъпи място на свежото сиво небе на късния английски следобед. От голите клони на стария дъб капеха едри дъждовни капки, а в далечината… Алистър разтърси глава и се опита да прогони неканения спомен. Още не бяха открили потъналия галеон, а той вече си мечтаеше как ще похарчи своята част и се тревожеше за проблемите на Данте Лейтън.
Не, сега най-важното беше „Морският дракон“ да опъне платна по посока на вятъра. Щом стигнеха Флоридския проток, щяха да узнаят има ли нещо вярно в картата на испанеца или не. Разбира се, ако не срещнеха по пътя си патрулните кораби на Негово величество или обичайната моряшка паплач.
— В последно време флотата на краля е станала наистина досадна — промърмори като на себе си Алистър, който и без това не хранеше особени симпатии към офицерите й. Челото му се смръщи загрижено при мисълта за нарастващия брой английски военни кораби, които патрулираха по крайбрежието и строго следяха за спазването на търговските споразумения. Алистър вече имаше чувството, че при всяко влизане в пристанището, дори още преди да са успели да хвърлят въжетата за привързване към кея, на борда вече се е качил някой усърден митнически чиновник с намерението да претърси кораба от носа до кърмата. Някои ставаха толкова нахални, че само неприятната миризма на горящ катран беше в състояние да ги прогони обратно в сигурната митническа станция. При това още никой не е успял да залови „Морския дракон“ с контрабандна стока, каза си Алистър, горд с доброто име на кораба си. А дори ако някой път се беше случило непростимото и бяха конфискували товара им, корабът все още можеше да разчита на влиятелни приятели в Адмиралтейството.
Алистър присви очи срещу залязващото слънце и обходи с внимателен поглед далечния хоризонт. Искрено се надяваше, че няма да види нито едно платно, преди да са хвърлили котва в сигурното пристанище на Чарлзтаун. Най-малко би желал да забележи на хоризонта кораба на Негово величество „Порткълис“, бърза шалупа с осемнадесет оръдия под командата на капитан Морган Лойд. От известно време насам имаше чувството, че уелсецът е навсякъде, че постоянно ги дебне, гонен от желание да залови „Морския дракон“ с контрабанден товар. Е, желанието невинаги съответства на възможностите, каза си Алистър и се ухили доволно, макар че загрижеността му не беше изчезнала напълно. Досега „Морският дракон“ винаги беше успявал да се изплъзне от преследването на „Порткълис“, факт, който сигурно вбесяваше кралския офицер. И въпреки това, макар че бяха от двете страни на закона, между двамата капитани не съществуваше враждебност. Очевидно всеки уважаваше способностите на другия. Борбата между двамата беше като партия шах, в която корабите играеха ролята на дамите. Ако не познавате толкова добре капитана на „Морския дракон“, Алистър щеше да каже, че членовете на екипажа са само пешки в голямата игра. Но той знаеше много добре, че капитанът е готов на всичко за кораба и екипажа си. Практически хората му бяха същите като преди осем години. Вярно, имаше и няколко нови лица, но повечето бяха посрещнали Алистър още при първото му появяване на борда. Там беше Лонгакрес, лоцманът, с вечните си пиратски истории и морски легенди, Кобс, първият подофицер, роден и израсъл в Норфолк, Макдоналд, шотландският платнар, с гордо вирнатите си руси мустаци, който размахваше лулата си като шотландски меч, Тревълоуни, дърводелецът с кисело лице, който познаваше всяка дъсчица на „Морския дракон“, Кларк, вторият подофицер, изискано конте от Антигуа, и Соумс Фитсимънс, помощник-капитан, роден в Бостън колонист със склонности на революционер и навика да произнася дълги, разпалени монолози за независимост от короната. Следващият беше Хюстън Кърби и Алистър неволно се ухили. Стюардът беше винаги до капитана си. А, да, и Кони Брейди, юнгата, който един ден със сигурност щеше да стане отличен капитан. Не по-малко важен член на екипажа беше Ямайка, корабният котарак, спасен от капитана пред пет години в пристанището на Порт Роял.