Алек Макдоналд издуха гъст облак синкав дим над събралите се моряци.
— Прав си, другарю, но и Фитсимънс имаше право. Война ще има, и то много скоро. Сигурно ще имаш нужда от добър платнар, защото платната на един кораб са най-важното нещо, мистър Фитсимънс. В последно време все по-често си мисля, че не би било зле да отворя корабостроителница в Чипзиийк Бей. Скоро ще има голяма нужда от добри кораби. А аз съм избягал от скъпата си Шотландия още през 1745 година и там вече няма място за мен — обясни той и сините му очи помръкнаха при спомена за преживяната болка. — Да, да, Кулодън беше краят за нас. Сега родината ми са колониите.
Кони Брейди зяпаше приятелите си с широко отворени очи.
— Нима ще изоставите капитана? — извика той. — А кой ще остане на „Морския дракон“?
— Е, ако не се лъжа — отговори замислено Соумс Фитсимънс и тъмните му очи засвяткаха весело, — а аз знам какво говоря, повярвай ми, — тогава ще ти кажа, че драконите открай време имат предпочитания към златото и аз съм сигурен, че „Морският дракон“ и капитанът му непременно ще намерят сигурно пристанище, където да хвърлят котва заедно със съкровището. Освен това — продължи засмяно ирландецът — капитанът не е колонист. Той е благороден джентълмен със синя кръв, от стар и известен род. Не, че го обвинявам в нещо — добави бързо той, — напротив, намирам, че е добър мъж. Няма нито един ирландец, с когото бих пил от една чаша с такова удоволствие, но нашият капитан е роден и възпитан като джентълмен и макар да не одобрява едиктите на крал Джордж, не мога да си представя, че би вдигнал оръжие срещу него. Ако се съди по онова, което издрънка в пияно състояние добрият Кърби, капитанът има още няколко, и то много значителни титли.
— Така е, имаш право, но освен това си има много проблеми. Странно е, че мъж като него се е заел с този несигурен занаят. Сигурен съм, че когато направи състояние, ще се завърне у дома и ще се постарае да реши проблемите си — обади се за всеобщо учудване мълчаливият Тревълоуни, който рядко изразяваше мнението си.
— Може би. А какво ще кажеш за себе си, Тревълоуни? И ти ли ще се върнеш в къщи? — попита Фитсимънс.
— Ами да. Аз съм от Корнуел. Ще остана на борда на „Морския дракон“, когато поемем курс към дома. Ще стоя при капитана, докато има нужда от мен. Имам един брат, който работи в медна мина край Труро. Може би ще вложа част от парите при него.
— Я виж ти, май вече всички са решили какво ще правят с дяловете си! — провикна се подигравателно Фитсимънс. — Остава ни само да се надяваме, че наистина ще намерим съкровището и че надигащата се буря не е предупреждение да не посягаме към богатствата на морето и да не смущаваме заслужената почивка на мъртвите.
— Наистина ли мислите, че из потъналия кораб бродят призраци, мистър Фитсимънс? — попи Кони Брейди и очите му се разшириха от вълнение.
— Ама разбира се! И със сигурност жадуват за твоята кръв, младежо — изръмжа сърдито помощникът. — Крайно време е да слезеш долу, не мислиш ли? Мистър Кърби желае да му помогнеш за вечерята на капитана. Хайде, размърдай си задника!
Кони Брейди скочи и се втурна към камбуза, което позволи на мъжете да се насладят на последни те спокойни минути на залеза. Те допушиха лулите си, закърпиха дрехите си и продължиха разговора си. Скоро идваше време за разпределяне на новата вахта и след като бурята на хоризонта беше станала действителност — ярки светкавици все по-често раздираха черното небе отдясно на борда, — всички разбираха, че идва времето да се изкатерят по такелажа, за да свият горните платна, да скъсят топсела и да затворят всички люкове, преди облаците да слязат ниско над морето.
Много скоро корабът бе обгърнат в савана на непрогледната нощ. Седналият в столовата Данте Лейтън предвиди внезапното залюляване на корпуса и грабна бързо чашата си с вино, преди да е паднала от масата. Центърът на бурята профуча покрай тях, но морето продължаваше да бъде бурно и бригантината се бореше смело с непрогледната водна стена. Мътна, трепкаща светлина се отразяваше в блестящата махагонова ламперия на капитанската каюта. Отблясъкът на фенера създаваше островче топлина в буреносния мрак, който обгръщаше „Морския дракон“, чийто нос тъкмо се беше потопил в поредната огромна вълна.
— Капитане, та вие почти не сте докоснали прекрасното пиле, което приготвих специално за вас — кори го Хюстън Кърби, който тъкмо прибираше съдовете от масата. — Защо не вземете пример от мистър Марлоу, който винаги опразва чинията си? Той е добре възпитан млад джентълмен, винаги съм казвал. Разбрах го още в самото начало, когато погледнах за пръв път в лицето му. Въпреки всичко, което научи през годините, прекарани в морето, той запази отличните си маниери. Надявам се да ми простите дързостта, милорд — продължи Кърби, без да си поема дъх — но той винаги ми благодари учтиво за добрата храна, направи го и днес, преди да изтича на палубата. Нали не мислите, че внезапно се е разболял от морска болест? Като че ли все още страда от пристъпите й… — С презрително изражение на лицето стюардът прибра остатъците от вечерята на капитана в една нащърбена порцеланова чиния. — Почти съм сигурен, че нарочно не сте изяли порцията си, за да има за него — промърмори той и хвърли крив поглед към оранжевата котка, която мързеливо се изтягаше в койката на капитана.