„Свободен! Аз съм свободен! Оставя ме да си отида.“
Уес отчаяно заопипва издатините по вратата. Дръпна, блъсна, завъртя, заудря с юмруци. Не се случи нищо. Опря рамо о вратата и натисна. Кръглата врата не помръдна. Отдалечи се и сляпо се втурна към нея.
Като че ли буквално се бе хвърлил върху каменна стена.
Той се срути, хлипайки.
Непознатият го вдигна, даде му още една глътка вода. После погледна Уес и поклати глава. Смисълът беше достатъчно ясен. Уес не можеше да излезе, освен ако мъжът не го пуснеше.
А Уес подозираше, че това съвсем няма да е тъй скоро.
Мъжът седна и подаде на Уес парче студено месо. Уес го изяде, без да мисли. Главата му беше съвършено празна — дори ужасът го беше напуснал.
После мъжът се наведе напред. Посочи към себе си.
— Арвън — произнесе бавно и отчетливо. Гласът му беше тих и спокоен.
Уес се поколеба. После кимна, посочи себе си и каза:
— Уес… Уес Чейс.
Човекът се усмихна нетърпеливо.
В известен смисъл това беше началото.
Уес Чейс не беше съвсем наясно с фонемите и винаги, щом чуеше за речник, неизменно го свързваше с някой римски законодател. Не може да се каже, че лингвистиката беше на мода в университета в щата Охайо, където Уес караше подготвителния курс, а в медицинския факултет в университета в Синсинати се наблягаше на естествените науки.
Разбира се, че човек никога не знаеше кое щеше да се окаже целесъобразно и кое — не. Не за пръв път Уес съжаляваше за вечната си заетост — един живот, който го отегчаваше до смърт със списъци, телефонни разговори, ангажименти и протеклите носове на неговите болни. Да бе имал време да потърси някои неща, да почете, да послуша…
Но сега вече беше малко късно.
А Уес знаеше от мъчителната си битка с латинския и проклетото тристранно разделение на Галия, че да учиш език е вероятно кауза, обречена на неуспех дори при най-добрите обстоятелства. Когато на човек му се наложи да учи езика от самото начало, без посредничеството на един общоговорим език, на който да се обяснява, то това ще му отнеме време. Така и стана.
Въпреки всичко Арвън усвояваше с невероятна бързина. Той изобщо не се опита да научи Уес на собствения си език, какъвто и да бе той, а се зае с овладяването на английския. Започна със съществителните, нещата, които можеха да посочват: пещера, риза, обувки, месо, шоколад. Той си записваше думите в някакъв странен бележник и скоро Уес схвана факта, че Арвън не толкова целеше да научи самите думи, колкото се интересуваше от коренните съставки. Той използваше символи, които Уес никога не бе виждал, но реши, че са някакви фонетични знаци. Започна със стотици, като отбелязваше всяко ударение, пауза, окончание, но когато откри кое имаше значение в английския и кое — не, бързо съкрати азбуката си до една опростена серия от знаци. После се зае със структурата на езика, с начина на свързване на словесните единици. Когато схвана словореда подлог — сказуемо — допълнение, започна бързо да напредва.
И все пак това му отнемаше време.
А време имаше достатъчно и да се отегчиш дори в тази неестествена, невероятна пещера в скалите в Колорадо. Имаше достатъчно време да яде прясно месо и риба, докато му омръзнеха. Имаше време и да става нетърпелив, да се тревожи и страхува.
Оставаше му твърде много време и за да си спомня живота, който бе ценил така малко, живота, който го очакваше в подножието на една лъкатушеща пътека, където един леден поток бълбукаше надолу към долина от зеленина и златисти цветя. Долина под слънцето… Не беше виждал слънцето от… колко ли дълго?
Спомняше си всяка подробност от своя живот там, под слънцето: свежата топлина на утрото, преди да се спусне мъглата, следите от сажди надолу по Холивуд Фриуей, тъмната зеленина на блесналата под водните струи трева, мокрите червени тераси от здравец, ярките цветни ризи край морето в Санта Моника…
Виждаше ги като наяве.
И Джоу, къде беше Джоу? Беше ли самотна в онази празна къща, която бяха делили двамата? Или пък бе (тази мисъл не го напускаше) мъничко щастлива, че си е отишъл? Беше го разочаровала много пъти, но в действителност какъв живот й бе предложил той?
Имаше време за твърде много спомени и не всички от тях бяха приятни.
Но Арвън продължаваше с непоколебимо старание и неизменно блеснал поглед. Той пречупи езиковата бариера, макар и несъвършено в началото, и тогава пещерата стана по-малко самотна, по-малко чужда.
Уес беше попаднал в ситуация, която не зависеше от него; той разбираше това и се опита да се приспособи. Беше почти безпомощен, както би бил всеки друг човек, но сега страхът му в известна степен го бе напуснал.