Усмихна се, усетил как годините се свличат от плещите му като захвърлена дреха. Почувствува как сърцето му развълнувано бие в гърдите и съзнанието му се изпълни със скъпи, далечни образи: едно момче мята консервени кутии в Литъл Маями Ривър в Охайо, строи от камъни и глина бентове край рекичката в задния двор, измъква някоя задрямала риба изпод островче от зеленина в реката…
Той заключи колата, събра риболовните си принадлежности и пое по пътеката с широка, бодра стъпка. Ухили се на една сойка, която грачеше в небето, зърна за миг кошута, която изчезна в храсталака пред него. По-нататък пътеката лъкатушеше през долина, обрасла с трева и осеяна със златисти цветя, а после извиваше нагоре в планината, покрай пенлив поток.
Пътеката беше неравна и едва се виждаше, но той продължи по нея. През по-голямата част от пътя потокът оставаше от дясната му страна, но на два пъти, когато скалите и храстите му преграждаха пътя, се наложи да го прекоси. Водата беше ледено студена и обувките му за тенис джвакаха, като вървеше. Знаеше, че в тъмните сенчести вирчета кръжи пъстърва, разперила перки сред вълните. Имаше достатъчно, така че можеше да разчита да улови седем-осем, ако посвети на това целия си ден, а вероятно поне две от тях щяха да се окажат доста тлъсти парчета. Но днес той искаше да свърши по-добра работа. Горе, над границата на горите, имаше едно мъничко езерце, което се подхранваше от топящия се сняг, и там златистата пъстърва беше лъскава и гладна, далече от люпилните и съвсем различна от зашеметената риба, която изтърсваха в по-достъпните потоци, и улавяха, преди да усети къде се намира.
Езерото беше почти на четиринадесет хиляди стъпки височина, така че повечето младоци с луксозните екипировки не стигаха до него.
Уес се изкачваше непоколебимо, макар да знаеше, че ще бъде капнал, преди да се спусне отново долу. Лекарят в него му говореше, че тялото му е в добра форма, и му вдъхваше увереност. Слънцето още си играеше на гоненица с малки сиви облачета, но в разредения въздух той усещаше как лицето му леко гори.
Без дори да поглежда встрани, имаше ясна представа за величествения пейзаж наоколо — прохладни борови гори, изящни трепетлики с крехки, снежнобели стволове. Миниатюрна джунгла от папрати, скрити в нея насекоми и лек ветрец, който шумоли в листата на дърветата. И проточеният, печален вой на вълк далеч над него.
„Да би могъл човек да дойде и да заживее тук, помисли си той. Да би могъл той да забрави за своята сигурност и върволицата от свои пациенти с протекли носове.“
И в същия миг — неизбежният глас на разума:
„Би замръзнал през зимата, на Джоу ще й бъде противно, а къде биха ходили децата ти на училище, ако изобщо имаше деца…“
Беше единадесет часът, когато се изкачи над горите и дори величествените смърчове останаха под него. Пътеката лъкатушеше между скали и тъмни храсталаци с изумително зелени листа. Потокът беше само на три стъпки отсреща, но беше бърз и студен, втурнал се с едно шипящо „шшш“ надолу от езерото.
Самото езеро, което най-накрая достигна в единадесет часа и двадесет минути, не представляваше нищо забележително, освен в случай че сте рибар. Беше гладко езерце, почти кръгло, вероятно сто и петдесет стъпки в диаметър. Слънцето се намираше почти над главата му и водата изглеждаше тъмнозелена; местата, върху които скалите хвърляха сянка, изглеждаха черни. На върха, който се издигаше отвъд езерото, все още имаше сняг, който ослепително блестеше на слънцето.
Беше така тихо, като че ли светът току-що е бил създаден — свеж, девствен и нов.
Уес седна на една скала и леко потрепера. Прииска му се облаците да се разпръснат окончателно, при все че уловът би бил по-добър, ако слънцето не е твърде ярко. Не беше уморен — това щеше да усети по-късно, — но беше гладен. Погълна лакомо два шоколада (в зъба му както обикновено заседна парче бадем) и пи студена вода от потока там, където той изтичаше от езерото.
Извади кафявата си въдица от калъфа и я сглоби старателно. Взе черната макара от кошчето за риба и я закачи на мястото й. Измери с очи върха на въдицата, реши, че е наред, и привърза две изкуствени мухи. Вероятно жива стръв би свършила по-добра работа в дълбоката вода, но имаше достатъчно време.
Той се изправи, запали цигара и се намести по-удобно — защитен от едната страна от скали, но със свободно отзад пространство, за да може да мята.
Светът притаи дъх.
Изхвърли мухите с плавно движение на китката и те цопнаха във водата от дясната му страна, само на пет стъпки от брега. Остави ги за миг така — две червеникавокафяви точици върху зелената повърхност на водата. Лек ветрец набраздяваше езерото, иначе всичко бе неподвижно.