Беше вече премръзнал до болка и знаеше, че една нощ на каменния под на пещерата никак не би му помогнала да се почувствува по-добре. Но беше уморен. Вероятно, ако би могъл да дремне малко, времето щеше да мине по-бързо.
Размърда се върху камъка, за да си намери по-удобно място, и откри, че удобни места няма. Сгъна носната си кърпа за възглавница и затвори очи.
Навън бурята ревеше и плющеше, но това беше монотонен звук, който му действуваше почти успокояващо.
Той заспа.
Мяташе се от време на време на твърдия под в пещерата, но и в съня си осъзнаваше, че времето тече. Упорствуваше в съня си, като че ли частица от самия него осъзнаваше, че така е по-лесно, отколкото да се събуди на студеното.
И тогава, съвсем ненадейно, той усети, че е напълно буден.
Нещо го беше събудило.
Какво?
Продължи да лежи неподвижен — ослуша се. Дъждът беше спрял, светът навън бе притихнал, чуваше се само шумът на капките. Бледа лунна светлина се процеждаше през отвора на пещерата и я озаряваше с призрачно сияние.
Погледна часовника си. Два часът.
Ето… Звук: приглушено щракване, като че ли от метална ключалка.
То, каквото и да бе, се намираше вътре в пещерата заедно с него.
Уес притаи дъх, забрави за болките и страданията си. Очите му шареха из пещерата, търсеха…
Отново звук. Изскърцване като от нокът върху черна дъска. Някъде зад него, там, където стената пробляскваше леко с метален блясък.
Животно?
Очите му напрегнато се взираха в мрака — успяваше да различава само смътни очертания. Обзе го неописуем, безумен страх. Изведнъж нямаше вече цивилизация, нямаше наука, нямаше знание. Съществуваше само той единствен и една вековна тъмнина, сподавена от ужас.
Изтърколи се колкото можа по-тихо. Изправи се на четири крака и пропълзя към входа на пещерата. Провря ръката си навън, за да се залови за някаква опора по влажната скала.
Тогава го чу.
Нещо се отваряше.
Погледна назад.
Някой… нещо… излизаше от една дупка в пещерата зад него. Беше високо — трябваше да се наведе, за да не се удари в свода на пещерата. Имаше мъртвешки бледо лице. Имаше очи…
Видя го.
Тръгна след него.
Уес Чейс не можеше да разсъждава; мисълта му бе парализирана. Но с мускулите можеше да си служи и го направи. Хвърли се навън през отвора на пещерата, изпълзя надолу по скалния заслон. Ослуша се за потока, придошъл от дъжда, и се втурна към него.
Откри го — почти черен на сребристата лунна светлина. Зърна пътеката — тъмна следа в скалите. Понесе се стремглаво надолу по нея. Подхлъзна се, едва не падна, вкопчи се в някакви жилави храсталаци.
„По-бавно, каза си той. Ще се пребиеш!“
Погледна през рамо. Видя само свят, озарен от бледата лунна светлина. Не чуваше нищо освен шума на водата и една безкрайна тишина. Насочи отново вниманието си към пътеката и продължи да се спуска предпазливо надолу.
„Поне да стигна гората… Да се скрия…“
Потръпна неудържимо. Беше видял лицето, нямаше място за съмнение. Не беше сънувал и не беше луд. Не си направи труда да се ощипе; беше достатъчно зле и без това.
Продължи да се движи бързо, доколкото се осмеляваше. Наложи се да прекоси потока, а той беше придошъл и буен. Ледената вода стигна до кръста му. Обувките му за тенис жвакаха по скалите.
„Овладей се, момче!“
Взе един остър камък в ръка. Какво беше онова нещо? Не е бил суеверен, поне досега, и беше виждал достатъчно трупове, за да е убеден, че не се шляят насам-натам. Е, добре. Онова нещо приличаше на човек, така че трябва да е било човек. Но какво правеше то — все още не можеше да мисли за него като „той“ — там? Друг рибар? Сигурно би го видял или чул. Отшелник? Глупости, той не би оцелял дълго по тези места без подслон и дърва за огъня.
Уес побесня. Там горе беше оставил кош, пълен със златна пъстърва, да не говорим за въдицата и шапката. Но нямаше ни най-малко намерение да се върне обратно. Човекът беше огромен, вероятно някой луд. По-добре беше да потърси помощ, а после да отиде там горе през деня и да види какво става…
Чу шум от дясната си страна.
Потокът?
Някое животно?
Ускори крачка и стисна здраво камъка в ръката си. Спускането беше по-леко от изкачването. Минута-две и би трябвало да навлезе в гората. Трябваше ли да продължи да върви, да потърси ли колата? Ставаше му по-топло, чувствуваше се малко по-добре, но щеше да му стане студено, ако спре, а до изгрев слънце оставаха повече от три часа.
Реши все пак да потърси колата.
Тръгна с отмерена, широка стъпка, почти се затича. Шляпаше и се подхлъзваше, но успяваше да запази равновесие. С времето шокът беше попреминал.