„Никоя досега известна човешка цивилизация не е успявала да открие и установи приятелски отношения с друга човешка култура на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да са разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако мислите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…
Тогава може би човекът някой ден би се оказал нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило…“
Те мълчаха, докато пиха студената бистра вода на ледниковото езеро. Смяха се, шегуваха се и плакаха, не смееха да повярват, но трябваше да повярват.
Поеха надолу по пътеката, край бързия планински поток, тичаха, тичаха…
Край смърчовете, шумолящите борове, стройните трепетлики…
Към една топла лятна долина, цялата в зеленина и златисти цветя, окъпана в цветове и огласяна от птича песен.
Към един нов свят, към една нова надежда.
С тях бяха Дериък и Сейехи, и Лейджър, и Колрак с усмивка на лице. Уес почувствува сълзи в очите си. Джоу също беше там… Джоу и животът, който винаги бе желал и никога не бе имал.
Светлината на слънцето беше за тях живот и обещание.
Уес не мислеше за света или двата свята, или вселената.
„Аз съм само на четиридесет. Съвсем не съм стар. Имам още време за себе си, време за деца, щастие и живот. Само на четиридесет, само на четиридесет, имам още време за себе си…“
Отиваха в неизвестността.
Нито един от тях нямаше дом.
Но те вече знаеха, че ветровете на времето са несмутими и вечни.
Това не беше краят.
Това беше началото.