Ран Босилек
Въглищарят Когоро
Имало едно време един въглищар на име Когоро. Той си имал малка колибка в планината Фушиама1 и там сам-самичък горял дърва за дървени въглища. Така едвам изкарвал прехраната си.
Един ден младо момиче влязло в колибата на въглищаря и рекло:
— Яви ми се на сън богиня Киомицо Канон и ми заповяда да те намеря и да стана твоя жена. От днес нататък аз ще живея при тебе и никога няма да се разделим.
Когоро отвърнал:
— Как мога да отблъсна такова хубаво момиче, което е изминало толкова дълъг път, за да дойде при мене в тая пуста планина.
Момичето разтворило скъпоценна торбичка, извадило два къса злато и ги дало на момъка, като казало:
— Иди в града, продай тия неща и купи храна!
Въглищарят взел златото и тръгнал към града. Вървял, каквото вървял, спрял се да си почине край едно езеро. В езерото плували две патици.
— Ех, че хубаво печено ще стане от тия патици! — рекъл си въглищарят.
Той померил със златните късове, които взел за камъни, хвърлил, но не могъл да улучи патиците. Те хвръкнали, а златните късове потънали във водата.
Въглищарят се върнал в колибката. Разказал на момичето, какво направил, как хвърлил двата жълти камъка и как не могъл да убие патиците.
— Ах, какво си направил ти! Защо хвърли камъните! Това не са камъни, а чисто злато. С него щеше да купиш колкото искаш ядене!
Въглищарят се зачудил и попитал:
— Какво каза ти? Нима тия дребни камъни са най-ценното нещо на света? Аз не знаех. Но в тая планина има много такива жълти камъни.
— Така ли? — извикало зарадвано момичето. — Заведи ме да ги видя!
Въглищарят запалил две главни и завел момичето в пещерата при жълтите камъни. Момичето видяло, че камъните били чисто злато.
Почнали да носят злато в колибата. После натрупали цели купища.
Научили се людете от села и градове. Почнали да идват при младоженците. Предлагали им разни предмети, за да им дават в замяна злато. Бедните работници предлагали труда си. Построили дворец на Когоро. Построили и храм на богинята Киомицо Канон от благодарност, гдето напътила хубавото момиче, да намери въглищаря.
Когоро закупил много земя около двореца и станал богат човек. И вече се наричал Манохоя. В безброй кули пазел съкровищата си.
Богати били младите съпрузи. Всичко имали, охолно живеели. Но нямали рожба от сърце. Манохоя отишъл в храма на Канон, занесъл й най-скъпи съкровища и се помолил да им дари поне една-едничка рожба.
Богинята чула молбата му. Жена му родила дъщеря. Хубостта й блестяла като скъпоценен камък. Нарекли я Тамайо.
Когато момичето станало на четиринадесет години, на престола стъпил младият император Иомей-Тенно. Той намислил да си намери невяста. Повикал най-умните царедворци, дал им шестдесет и шест ветрила и рекъл:
— Разпратете пратеници по цялата империя. На всяко ветрило има образа на жената, която харесвам. Нека всеки пратеник вземе по едно ветрило и търси момиче, което да прилича на образа върху ветрилото. От какъвто и род да е това момиче, нека го доведат в моя дворец, и то ще стане императрица.
Обиколили цялата империя, но никъде не намерили момиче, каквото дирели.
Един от пратениците съобщил, обаче, че в страната Бунго живеело чудно хубаво момиче, дъщеря на Манохоя — толкова хубаво, че надминавало образа върху ветрилото.
Като чул това императорът, пратил известие на Манохоя, да му изпроводи дъщеря си, за да се ожени за нея.
Манохоя приел пратеника и му рекъл:
— Голяма чест ми прави императорът, като иска дъщеря ми за жена. Но аз не мога да се съглася да я изпратя, защото ми е едничко чедо.
Върнал се пратеникът. Съобщил на императора, какво казал Манохоя.
Императорът заповядал да съобщат на Манохоя, че за три дена трябва да му достави сто хиляди шиника маково семе. Ако не го достави, ще трябва да доведе дъщеря си в двореца, за да стане жена на императора.
Като чул царската заповед, Манохоя се замислил. Не знаел откъде да набави толкова много семе. Той рекъл на жена си:
— Сега вече ще трябва да изпратим нашата дъщеря в царския дворец, защото не мога намери за толкова късо време толкова много маково семе.
Жена му се засмяла и рекла:
— В четиридесетте хиляди градини, които ми подари през нашия съпружески живот, аз посях много мак. Събирала съм маковото семе в големите житници, които имам при всяка градина — все ще се намерят най-малко сто хиляди шиника.
Манохоя се зарадвал. Свикал много коли, натоварил семето и го изпратил в царския дворец.
Като видял безбройните коли, натоварени с маково семе, императорът се почудил и рекъл:
— Наистина, тоя Манохоя ще да е най-богатият човек в трите обширни царства на будисткия свят — Индия, Китай и Япония.
1
През 1943 г., когато Ран-Босилек е преразказал тази популярна японска приказка, той е употребил общоприетото тогава, но днес по-рядко срещано на български произношение „Фушиама“ на името на свещената японска планина Фуджи, или Фуджияма /Б.ред./