Дженива, която макар и да познаваше добре племенницата си, изглежда, не беше никак изненадана от сълзите. Тя не каза нищо, защото знаеше, че опитите за утеха няма да имат успех.
Когато зрението на Мики отново се проясни и чинията й беше празна, тя събра сили да каже:
— Мога да направя каквото е необходимо, да отида, където искам, без значение колко е трудно.
Дженива добави:
— Също така е вярно, че понякога — не често, но понякога — животът ти може да се промени за по-добро само в един миг. Почти като по чудо. Нещо толкова силно и важно може да ти се случи, някой много важен за теб човек да се появи, да те осени някаква много важна мисъл толкова неочаквано, че просто обръща живота ти на сто и осемдесет градуса, променя го завинаги. Момиче, бих дала всичко, ако можех да направя така, че подобно неща да се случи и на теб.
За да потисне отново напиращите сълзи, Мики отвърна:
— Много мило от твоя страна, лельо Джен, но това, което имаш, не стига за нищо.
Дженива се засмя, протегна се и стисна ръката на Мики.
— Вярно е, скъпа. Но все още имам повече от теб.
Странно, тук на слънце, по-малко от ден след това Мики не можеше да спре да мисли за този променящ съдбата миг, който леля й Дженива желаеше да я споходи. Не вярваше в чудеса — нито в свръхестествените истории с ангели-хранители и сияйната Божия ръка, нито пък в чисто статистическата вероятност да спечели от лотарията.
Да, тя усещаше странно чувство вътре в себе си, което не й даваше покой. Чувстваше как сърцето и съзнанието й се обръщат в напълно нова посока, като нов курс на компаса.
„Сигурно е от неправилното храносмилане“ — помисли си иронично. Даваше си сметка, че все още онази ощетена от живота нещастна жена, която дойде при Дженива преди седмица с два куфара с дрехи, със стар шевролет камаро модел 81-ва година, който хрипаше по-зле и от болен от пневмония кон, и с минало, което висеше като окови на врата й.
Един объркан живот не можеше да бъде пуснат по правия път бързо и без борба. От всичко онова, което Дженива беше изприказвала за чудодейния миг на трансформация, до този момент на Мики не й се беше случило нищо подобно.
Въпреки това по някакви необясними за нея причини всяко едно късче от този ден — слънчевата светлина, горещината, бръмченето на колите по магистралата в далечината, ароматите на окосена трева и на пропито с пот кокосово масло, трите жълти пеперуди, ярки като дъги — изведнъж придобиха голямо значение и се явиха като вододел на живота й.
Глава 2
Лекият и непостоянен ветрец раздухва буйната и сочна трева на поляната. В този самотен час, на това странно място, едно момче лесно би си представило как чудовища плуват устремено в обагреното със сребрист лунен цвят море от трева, полюляваща се там, зад дърветата.
Гората, в която то е клекнало, също е доста страшна нощно време. Страхът е бил негов спътник през последния час, докато той се е движел из храстите под дебелите преплетени клони на дърветата, които само от време на време дават на човек възможност да зърне нощното небе.
Хищниците по дървесните маршрути над главата му сигурно го дебнат, подскачат грациозно от клон на клон, тихи и безмилостни като студените звезди отгоре им. А може би спотайващото се някъде наоколо същество с големи зъби о вълчи апетит внезапно ще изскочи изпод краката му, ще го разкъса или ще го глътне целия.
Живото въображение винаги му беше помагало да не скучае. Днес то бе неговото проклятие.
След тази последна редица дървета го чака поляната. Чака. Твърде светла и ярка на фона на пълната луна. Измамно спокойна и тиха.
Той подозира, че животът му ще е в опасност. Не знае дали ще остане жив, за да прекоси тревата и да стигне до дърветата от другата страна.
Опрял гръб на една скала, той отчаяно желае сега майка му да е до него. Но тя никога няма да бъде отново с него в този живот.
Преди един час той стана свидетел на убийството й.
Споменът за разигралото се насилие щеше да го лиши от разсъдък, ако още продължава да се връща към него. В името на своето оцеляване трябва да престане да мисли за този ужас, за тази непоносима загуба.
Сгушен във влажната нощ, той се чува как издава жалки звуци. Майка му винаги му беше казвала, че е смело момче, но едно смело момче не се предава толкова лесно на нещастие като неговото.
В очакване да оправдае думите на майка си за куража той се бори със себе си, за да се овладее. После, ако оживее, ще има цял живот време да се сърди и да свиква със самотата.