— Не, сериозен съм. Хвърляте Мрежа за неподвижност, после имате пет секунди, за да ги надупчите със стрели. Мисля, че дори когато Мрежата се е разпаднала, останалите двама все още не са били разбрали какво се е случило и лесно сте ги убили. Кой е довършил ранения?
— Кли-кли — отвърна Алистан Маркауз. — А ти откъде знаеш за работата на диверсионните отряди на елфите?
— Аз съм всъщност полиглот — ни в клин, ни в ръкав гордо отвърна Кли-кли.
— Полета ще гълташ2 после — Делер беше чул само последната дума на шута. — Трябва да се махаме оттук, милорд Алистан. Изтървали сме един.
— Избягал е. Били са двама, ей там напред има нещо като кладенец. Стояли са в него. Единият, за негово нещастие, е хукнал към Гарет, но другият се е насочил на югозапад. Мислех да тръгна след него, милорд, но мъхът почти не запазва следите — лицето на Змиорката беше намръщено. — А и не съм следотърсач. Ако тук беше Котката, да пребъде в светлината…
— Какво са правили в този кладенец? — попита Алистан Маркауз и Мумр мълчаливо му подаде някакво парче плат. — Човек?
— Да, милорд, мъртъв, а лицето му цялото беше накълцано, но го разпознах по дрехите — кимна Фенерджията. — Този човек беше сред хората на Балистан Паргайд по време на двубоя.
— Всичко е ясно. Орките вече знаят, че в Златната гора има чужденци и този беглец не можем го догони — разочаровано каза Миралисса. — Трябва веднага да напуснем града, докато Първите още не са пристигнали. Единственият ни шанс е да стигнем до входа на Храд Спайн, преди орките да ни настигнат.
— Искате да се скрием от тях в Костните дворци ли, милейди?
— Не е задължително. Първите не са глупави. След като злото се пробуди на по-ниските нива на гробниците, те заобикалят това място поне на левга. Абсолютно нищо, дори близостта на елфи, няма да накара орките да вършат глупости и да приближат до Източната порта на Костните дворци.
— Тогава да не се бавим — Алистан Маркауз кимна на Еграсса да води.
Отрядът потъна в нощта.
Нощем в гората притъмнява бързо и в същото време много неусетно. Докато си вървиш по тясна, едва различима пътечка, и миг по-късно тя вече е изчезнала в мрака, обгърнал гората. Дървета, клони и храсти се разтварят в паяжината на нощта, остава ти само спомена за тях (там например имаше бор, а ето там, където сега е плътна чернилка, се издигаше старичък клен) и само ако вдигнеш поглед към небето, може да видиш силуетите на преплетените клони, закриващи обсипалите небето безброй звезди. Няколко дълги и много мъчителни секунди едва пристъпяш, болезнено напрегнал очи да видиш каквото и да е в непрогледния мрак. След това с неохота от пазвата на боговете изплува луната. Прилича на тъмножълта пита исилийско сирене, дебела и плътна, а повърхността й, подобно на сиренето, е обсипана с тъмни дупки и белези. Луната ражда светлина, дарява я на нощната земя и този лунен дар залива спящата гора, лъчите се провират през клоните и стволовете на дремещите златолисти, отразяват майката-луна в сънно ромолящото поточе, танцуват по зараждащата се нощна мъгла, чийто бели струйки изплуват от мъха и се издигат нагоре. С лунната светлина гората става прекрасна и вълшебна като в приказките. Луната преобрази руините на древния град Чу. Светлината падаше върху разядените от времето лица на безименни идоли, даваше им някакво подобие на живот, вълнуваше въображението.
— У-у-ух-ху-ху-у-у! — бухането на сови или някакви други птици като плътни вълни се понесе по лъчите лунна светлина, отразявайки се в кедрите, златолистите и стените на мъртвите сгради.
Целият свят, цяла Заграбия сега дишаше сребърните нишки, струящи от диска на пълната луна. Стана светло като ден и само звездите бяха недоволни от пробудилата се луна. Те избледняха и дори се отдръпнаха по-далеч от земята, за да не попаднат под магията на лунната светлина.
Отрядът се придвижваше бързо и скоро идолите на град Чу, гледащи с укор гърбовете ни, останаха далеч назад. Пътечката криволичеше, като ту се появяваше, ту пак се губеше в храстите край нас. Час по-късно тя напълно изчезна и ние трябваше да се провираме през гъста елхова гора. Клоните им хищнически се протягаха към нашите лица, наложи се да се прикриваме с ръце и да се сгъваме на две. Докато лазех из тези бодливи и не много гостоприемни дървета, успях да прокълна всичко, за което се сетих. Мумр, който сега вървеше пред мен, изруга още по-цветисто и от мен. Змиорката твърде бързо беше пуснал клона и той удари Фенерджията по лицето. Не само аз въздъхнах с облекчение, когато пътечката се появи отново между дърветата.
2
Неразбралият Делер вместо „полиглот“ чува „поля глотать“, тоест „полета гълтам“. — Бел.прев.