Този път тръгнахме надолу и скоро елховата гора се смени с широколистна. Сега крачехме по ниски хълмове, обрасли с кленове и цъфнали храсти червен херминиум. Сигурно на слънчева светлина малките червени цветчета на храстите щяха да изглеждат като капчици кръв, но сега те, както и цялата гора, бяха сребърни от луната.
Минахме по брега на езеро, в чиято черна вода се отразяваха луната и звездите, изкачихме се по поредния хълм, после пак се спуснахме, прескачайки забързани по техните си работи потоци. Тук червения херминиум беше много по-голям, отколкото при езерото, и растеше накъдето и да отправях поглед, измествайки другите храсти и дори дърветата.
— Виж, все пак има един, който е останал — промърмори Кли-кли зад гърба ми.
— За какво говориш? — полюбопитствах аз.
— Ето го там, горският дух, между стеблата на червения херминиум, виждаш ли как светят очите му? А флинито каза, че са се махнали от Червената местност.
— Значи вече вървим през Червената местност?
— А ти къде мислиш, че сме? На улица Искра ли? — реагира доста враждебно Кли-кли. — Естествено, че сме в Червената местност.
— Нещо не е много червена, май пак се обърка, Кли-кли — недоверчиво се подсмихна Фенерджията.
— Отвори си очите, Мумр, сега е нощ! През деня, особено в началото на септември, тук всичко е червено от цветовете на херминиума.
— Това място сякаш не е по-различно от всяко друго — подкрепих аз Фенерджията.
— Глупаци! — нацупи се шутът и престана да разговаря с нас.
Тази нощ гоблинът не беше в настроение. По мое мнение прекалено се изнервяше от тази Червена местност.
Аз не усещах нищо, а и Валдер мълчеше. Вярно, той не се беше обаждал откакто сънувах затвора на Господаря. Може би най-сетне мъртвият архимаг ме е оставил на мира и си е отишъл? Ха! Надеждата за такъв изход беше много малка.
Кой е Валдер? Май вече ви казах. Валдер е магьосник, за съжаление починал заради Рога на дъгата още преди няколко века, но който се беше вселил в главата ми. Както и да е, това е дълга история, може би някой ден ще напиша мемоари и тогава ще узнаете всички подробности.
Пътечката се плъзгаше под краката, гърбът на Фенерджията се мержелееше пред мен. Крачка, крачка и пак крачка. Колко ли стотици крачки съм направил, откакто напуснахме руините на град Чу? Нощта отдавна беше преполовена, звездите плуваха в небето, луната светеше все по-ярко и по-ярко. Цялата гора беше залята с червени херминиуми, растяха едва ли не под всеки златолист. Изглеждаше, сякаш нямат край. Но най-много ни тормозеше киселият мирис, излъчван от тях. Вонята досадно проникваше през носа и за час и половина от нея главата направо щеше да се пръсне от болка и зверски ти се приисква да кихаш.
Колкото по-дълбоко навлизахме в Червената местност, толкова по-напрегната ставаше тишината. Нямаше ги привичният шепот на вятъра, шумоленето на клоните, писъците на нощните птици, звуците на нощните насекоми. Никаква светлина… дори горски духове не се виждаха. Единствено звуците на нашите стъпки тихо се разнасяха в нощта. Гората сякаш умираше, тишината потискаше и предизвикваше смътна тревога. Дори лунната светлина стана някак нежива и покриваше всичко с мъртвешка ръка.
Отзад долетя тихо изсъскване на оръжие, излизащо от ножница. Обърнах се. Милорд Алистан крачеше с изваден меч, лицето на графа беше мрачно и напрегнато.
— Не ми хар-р-рес-сва тази тишина — разтегляйки думата, прошепна Кли-кли, докато притеснено се оглеждаше на всички страни.
— Тишината още никого не е убила.
— Не ми говори, Гарет, много даже убива — отвърна нашият всезнайко.
В следващия половин час не си казахме нито дума. Всеки се вслушваше в разлялото се из Червената местност мълчание, надявайки се да улови какъвто и да е друг звук освен този, предизвикан от стъпките ни. Винаги е така. Никога не обръщаш внимание на постоянните звуци. Винаги ги приемаш като нещо подразбиращо се от самосебе си. Там чурулика птичка, там щурец скрибуца, тук шумолят листа. Но веднага щом изчезнат обичайните за ухото звуци и настъпи пълна, БЕЗМЪЛВНА тишина, ти осъзнаваш колко ти липсват всички тези постоянни и понякога ненужни чуруликания и скрибуцания.
— Дойдохме — прошепна Халас през стиснати зъби и хвана по-здраво бойната си мотика.
Пътечката стигаше до мост, който изглеждаше толкова стар, колкото и град Чу. Не бих се учудил, ако са го правили същите строители, построили и града. Но за разлика от града, мостът се оказа цял. Каменен, дълъг тридесет и широк два ярда. По него спокойно можеха да вървят едновременно двама души рамо до рамо. От двете страни, на височината на кръста, имаше правоъгълни греди, играещи ролята на парапет. На всеки пет ярда от перилата се издигаха колони, които стигаха на височина два човешки ръста. Вероятно по-рано са държали покрива на моста (сега го нямаше). А може никога да не е имало покрив и колоните да са били създадени просто за красота.