— Кли-кли! — извиках му. — Веднага си дай раницата, ще ти е по-леко да вървиш!
Шутът ме погледна. Сините очи бяха изпълнени с първичен животински ужас. Трябваше да повторя предложението си два пъти, преди да осъзнае какво искам от него. След което веднага ми подаде малката раничка с вещите си.
— Какво става? — попитах го аз.
— Флейта! — изписка шутът.
— Каква, да я отнесе мракът, флейта?!
— Просто върви по-бързо, става ли?
И това беше всичко.
А после чух това. Чух го и в първата секунда дори не повярвах, че такова нещо е възможно. Тишината беше разкъсана от чист кристален звук на флейта. Едва доловим звук. Разстоянието до неизвестния флейтист, излязъл да посвири в нощната гора, беше доста голямо. Флейтата толкова неочаквано беше разцепила покоя на нощта, че аз спрях като вкопан и миг по-късно Делер се блъсна в мен.
— Размърдай се, Гарет, ако искаш да живееш! Не знам какво е това зад нас, но чувствам, че от него нищо приятно не можем да очакваме!
Еграсса премина в бяг. Отново се раздаде звукът на флейтата, но сега беше много по-близо от последния път, и тогава разбрах кой приближава към нас. Само едно същество издаваше звуци, толкова приличащи на флейта. Орките бяха нарекли това чудовище Ужасната флейта или Х’сан’кор.
— Спаси ни нас всичките, Сагот! — изтръгна се от гърдите ми.
— Това е малко вероятно! Просто тичай, Гарет!
И ние хукнахме. Всеки път трелите се чуваха все по-близо и по-силно. Звуците на флейта ни пришпорваха не по-лошо от боен камшик. Каквато и да беше тази твар, с чието име ни плашеха нощем като деца, със сигурност бягаше много по-бързо от нас.
— Аз… мислех… че… те… всички… отдавна… са… измрели… или… са… измислица — задъхано изхриптя Фенерджията.
Мумр хвърли раницата си, сега му остана само биргризена. Но от всички най-тежко му беше на Алистан Маркауз. Накрая капитанът на гвардията не издържа, хвърли шлема настрани, после щита, накрая дойде ред и на малкия боздуган. От оръжията на Алистан Маркауз останаха само меч и кама.
— Както… виждаш… не… всички… — отвърна Кли-кли на Мумр. — Този… е доста… жив… и гладен. Той… не е… измислица…
— Защо… бягаме? — изпъшках аз. Още три минути такова тичане и ще се разпадна на хиляди малки Гаретчета.
— За… да… не… ни… изяде… глупако! Чакаме… кога… Миралисса… ще направи заклинанието!
„Дано да е по-скоро! — помислих си аз. — Сагот, ако ме чуваш, накарай я да побърза!“
Дърветата се сляха в тъмна проблясваща маса. Светът се сви до тясната пътечка, гърбът на Кли-кли, хриптенето, изтръгващо се от гърдите ми, мърморенето на Миралисса и воплите на излезлия да ловува Х’сан’кор. Потта се стичаше в очите, косата ми залепна за челото, идваше ми да спра, да падна и да умра на място. Но всички бягаха и не ми оставаше нищо друго, освен да бягам с тях.
— Хвърли… раницата… и двете — с хриптене ме посъветва Кли-кли.
Аз с облекчение хвърлих раницата му настрани, после свалих от гърба си и моята и веднага ми стана по-лесно да бягам. Бих хвърлил и ризницата, но за това трябваше да спра, а спирането в този момент си беше директен път към стомаха на звяра.
Звук на флейта… и точно секунда по-късно й отговори друга.
— Те са две! — изпищя Кли-кли.
Точно в този миг Миралисса завърши заклинанието и храстите вдясно от пътя се раздвижиха, отваряйки проход.
— Насам! — извика елфийката.
Нямаше нужда да ни уговаря втори път. Веднага щом се махнахме от пътеката, храстите се затвориха зад нас, а стъпканата трева като с магия се изправи, сякаш никой никога не е стъпвал отгоре й. Отрядът се оказа в елхова гора, където бяхме заобиколени от непрогледна тъмнина. Примигна розова светлина и по цялото ми тяло пробягаха мравки.
— Сега сме невидими, но да не рискуваме, легнете! — заповяда Миралисса. — Кли-кли, твоят народ знае защитни заклинания, на Х’сан’кор магията на елфите не действа. Помагай!
— Не мога — изхленчи уплашеният гоблин. — Знам съвсем малко, само каквото ме е научил дядо!
— Просто направи това, което можеш! — яростно изсъска елфийката и разпиля във въздуха някакъв прах.
Кли-кли кимна и се завъртя. Изминаха десет дълги секунди и Кли-кли рухна на тревата, а светът за миг светна в розово. Не знам какво беше това, но Миралисса кимна одобрително.
— Добре, а сега не мърдайте и дори не дишайте. В момента за Флейтите вие сте само корени на дървета. Поне за минута…