Постепенно хората се завръщаха в града, слушаха по площадите глашатаите, които съобщаваха за победите на армията на север и за тези на обединените сили на Валиостр, Пограничното кралство и тъмните елфи на юг над орките, а след това възстановяваха разрушените от войната къщи и подреждаха живота си. Постепенно всичко се нормализираше.
Що се отнася до нашата малка компания, тук всичко тръгна наопаки. Веднага след като маговете приключиха с делата си (разбирайте с Неназовимия), те ме взеха на мушка. Прикрепиха към мен стария ми приятел Родерик и той ме следваше като сянка. А вече сериозно — цялата ни компания за цял месец бяхме затворени в кралския дворец. Не знам какво правеха с другите, но лично мен по три пъти на ден ме разпитваше някой от архимаговете. Въпросите бяха основно за Храд Спайн. Архмаговете задаваха въпроси, аз отговарях, а Родерик записваше. И така до безкрайност. Два пъти имах щастието да видя Арцивус.
За времето на моето отсъствие старецът още повече се беше влошил. Станал бе по-мършав, а и кашляше по-силно. Изглежда студът го убиваше. Непрекъснато се увиваше в топло одеяло и трепереше. Родерик ежечасно му носеше лекарство. Беше ми много жал за магистъра на Ордена — и сляп щеше да види колко усилия му костваха всички тези разговори. Архимагът също ми задаваше въпроси, но много по-щекотливи, и ми се налагаше да играя и да лъжа. Не исках да разказвам на Ордена за Господаря, света на Хаоса и тем подобни непонятни неща.
Бях казал на Ордена всичко, което можех, но маговете продължаваха да питат и да питат. И трябваше да разказвам за втори път, после за трети и дори за четвърти. Измъкваха от мен и най-малките подробности, но въпреки това продължаваха да питат и краят му не се виждаше.
Практически не виждах приятелите си. Само Кли-кли, поела опека над младия крал (тя се изрази така), понякога изтичваше при мен и споделяше новините. Халас, Змиорката и Фенерджията били при Дивите, оцелели от Самотния великан и Полето на феите. Медения и Непобедимия, слава на Сагот, били оцелели в битката при Авендум и сега също били с приятелите си. Кралят засега не пускал Дивите и ги държал до себе си. Колкото до Еграсса, той съвсем неочаквано станал глава на дома на Черната роза, тъй като треш Епилорсса бил убит в битката при Полето на феите и листната корона преминала към братовчеда на Миралисса. Сега Еграсса бил заедно с елфите, дошли да се бият за Валиостр, но според Кли-кли след няколко седмици тъмните щели да поемат към Заграбия.
Накрая, след като разказах за мрака знае кой път историята си на маговете, те вдигнаха ръце от мен и обявиха, че съм свободен и мога да вървя, накъдето ми видят очите.
— Пи-и-рожки! Пи-и-рожки!
— Накъде си тръгнал, да те отнесе мракът?! Не виждаш ли, че идвам?!
— Каква пък сте вие? Дърта видра!
— Казала видрата!
— Доблестната армия на Валиостр!
— Чухте ли?! Вчера в Пристанищния град ограбили карета, пълна със злато!
— Лъжеш ли? Какво ще прави карета със злато в Пристанищния град?
— Казват, че корабите от Исилия ще идват три пъти по-често.
— Слава на краля, ако не беше той…
— Да живее кралят!
— Вярно ли е, че тъмните избили всички орки и сега воюват с джуджетата?!
— Голям глупак си, братле, щом разправяш такива глупости!
— Пи-и-рожки!
Нищо в нашия свят не се променя. Бяха минали едва месец и половина от началото на войната, а народът вече се занимаваше с ежедневните си дейности. С клюките, например.
Средата на януари беше доста студена и снежна, но това изобщо не притесняваше гражданите и улиците бяха пълни с празнуващи хора. Отбелязваха поредната победа: армията беше изтласкала и последните врагове зад Самотния великан.
По-късно тази вечер имах планирана среща с цялата компания в една от кръчмите във Вътрешния град. Най-накрая щяхме да се видим. Но това беше чак вечерта, а сега нямах абсолютно нищо за правене. И за да убия някак времето, реших да отида на едно място и да проверя това, което напоследък много занимаваше мислите ми. Докато крачех към улица Спящото куче, си мислех какво ми предстои да направя през следващите седмици. Нищо полезно не ми идваше на ум. Пътуването до далечните земи доста ме беше откъснало от градските събития и дела и сега трябваше да наваксам изпуснатото. А и нова бърлога ще трябва да си потърся.