Удовлетворих любопитството си. „Нож и брадва“, въпреки всичко, си стоеше на старото място. Въпреки погрома, който понесе миналото лято по време на паметната битка за Коня на сенките, кръчмата беше като нова. Дупките, които демоните бяха пробили в стените, се оказаха майсторски зазидани, всъщност цялата кръчма изглеждаше така, сякаш Вухджааз и Шдуъйрук никога не са се приближавали на по-малко от сто ярда от нея. Дори табелата си беше старата. Бутнах вратата на заведението и влязох.
Главорезите, стоящи на входа, ми бяха непознати, но те явно много добре знаеха кой съм аз и ме пуснаха без никакви въпроси, малко остана да ми козируват. Залата се оказа ремонтирана и сега беше, както винаги, шумна и претъпкана. Братството на крадците и най-различни други мошеници бяха заели всички маси. Прислужничките сновяха между масите и разнасяха храна и бира. Разбира се, бях забелязан и, разбира се, не дадоха вид, че са ме познали, въпреки че по лицата на мнозина познати и непознати видях изненада и дори известен страх. Това пък за какво? Кимнах на двама-трима познати и се насочих право към бара.
Старият Гозмо, както винаги, стоеше на бойния си пост. Когато ме видя, едва не получи удар. Удължената му физиономия стана мрачна до невъзможност. Бившият крадец ту пребледняваше, ту се изчервяваше. Накрая намери в себе си сили да промълви:
— Гарет?!
— Радвам се, че не си ме забравил, Гозмо.
— Какво?! Откъде се взе?
— Не разбрах — изглежда, тук не бяха много щастливи да ме видят.
— Ами — смути се Гозмо. — Казаха, че си напуснал Авендум завинаги. Както и Фор.
— Кой го казва?
— Всички го казват. Радвам се, че не е така.
Да бе, повярвах ти.
— Виждам, че бизнесът ти е добре, както и преди.
— Не благодарение на теб — изсумтя кръчмарят. Изглежда вече се беше съвзел от изненадата. — Мисля, че видя какво направиха тук момчетата на Маркун заедно с доралисците и онези две чудовища? Знаеш ли колко пари трябваше да похарча, за да възстановя всичко както си е било?! Не се ли притесняваш, че ще ти представя сметката?!
— Не се притеснявам — сладко му се усмихнах аз.
От тази усмивка Гозмо си прехапа езика.
— Съгласи се, че разрушена кръчма е къде по-добре от загубена репутация, Маркун на врата и прощаване с живота?
— Гангрена си ти, Гарет, гангрена.
— Старая се. Масата ми свободна ли е?
— Аха.
— Бира. Тъмна.
И аз с усмивка на уста се отправих към масата. Гозмо, честно казано, онази нощ си получи заслуженото. Въпреки това се радвах, че старият мошеник и неговото заведение са живи и здрави.
Донесоха ми поръчаната бира, така че през следващите няколко минути не правех нищо и просто се наслаждавах. Изведнъж някой седна на свободния стол. Откъснах поглед от халбата и погледнах неканения гост. Малък, чернокос, с дебели слети вежди и каменно лице. Уау! Какви хора бяха решили да ме почетат с присъствието си! Самият Ургез, главата на гилдията на наемните убийци!
— Бира? — предложих му аз.
— Благодаря, следващия път — усмихна се той.
Интересно, какво ли му е притрябвало от мен?
— Тръгна слух, че си се върнал в града и реших да проверя.
— Слуховете се разпространяват много бързо — съгласих се аз. Не минаха и десет минути от появата ми в „Нож и брадва“ и вече цялата утайка на града знае за това.
— Всъщност точно за слуховете дойдох да поговорим. Нали не възразяваш, майстор-крадецо?
— Изобщо, майстор-убиецо — с хора като Ургез винаги трябва да си учтив.
— Носи се слух, че един наемен убиец много искал да получи главата ти. Също така се говори, че обителта на Сагот била нападната. Няколко луди глави искали да се доберат до стария Фор. Искам да кажа, че тези хора нямат никаква връзка с гилдията. Моите момчета нямат намерение да развалят дружбата с крадците, а още повече със служителите на Сагот.
— Знам, че това не са твои хора.
— Е, това е хубаво. От себе си искам да кажа, че гилдията има няколко въпроса към този отцепник. Той, както чух, се криел зад моето име, а това не го обичам. Така че го търсим.