Казвайки тези думи, Посланикът най-накрая излезе под лунната светлина. Аз трепнах. Като цяло не се беше променил много от времето на моя сън-реалност. С изключение на това, че сега беше черен като смола, имаше крила на гърба и златисти очи, външно той все още си оставаше Джок Имарго. Във всеки случай, лицето му не беше претърпяло никакви явни изменения.
Мракът да ги отнесе всички Господари и техните глупави Игри! За тях световете не са нищо повече от козови карти! Те играят, а аз опирам пешкира!
— Какво трябва да направя, когато взема Рога? — въздъхнах аз.
— Просто го вземи. Така ще предотвратиш ритуала, Играта ще приключи, Играчът ще стане уязвим, Господарят ще го убие, Рогът ще остане в Ордена и всичко ще свърши.
Каза, размаха крила и изчезна, сякаш никога не го е имало.
Мина повече от час, откакто се разделих с Посланика. И все още нямах абсолютно никаква представа как да проникна в кулата на Ордена. Дори плановете й нямах. На външен вид не изглеждаше много голяма, но като помня изоставената кула в Закритата територия, и от тази можеше да се очаква всичко. Например, шеги с измеренията и пространствата. Вътре кулата можеше да се окаже много по-голяма, отколкото отвън. Не бих искал да се загубя в нея.
Тук боговете, за мой късмет, ме принудиха да си спомня, че Кли-кли веднъж ми се хвалеше, че е била в новата кула на Ордена и със затворени очи ще намери всяко помещение в нея. Лъжеше! Кълна се в зениците на Посланика — лъжеше! Но сега нямах избор.
Успях да хвана гоблинката тъкмо когато влизаше в кръчмата, където беше срещата ни. Дръпнах я настрани и започнах да й задавам въпроси. Разбира се, тя веднага усети, че нещо не е наред, и се вкопчи в мен така, че аз волю-неволю й разказах всичко. Когато чу за Арцивус, тя само кимна, а след като разбра какво иска Господарят, веднага заяви, че ще ме придружи.
Уговарях я. Убеждавах я. Заплашвах я. Ударих го на съвест, молех я да се вслуша в разума — нищо не помогна. Кли-кли застана в поза на оскърбена невинност и декларира, че или ще дойде с мен, или аз ще трябва сам да се оправям с тази ситуация. Окончателно ме довърши с думите, че знае как да влезе в кулата, без да привлича внимание. Съгласих се. Честно казано, ако на нея самата не й е скъп живота, защо аз да трябва да се притеснявам за нея?! Решихме да не викаме другите, оставяйки ги в кръчмата в неведение. В този случай нямаше нужда да рискуваме живота на нашите приятели, тук мечове едва ли щяха да помогнат.
Площадът, на който се издигаше бледосинята грамада на Ордена, се оказа абсолютно пуст и покрит със сняг. Потръпнах. Толкова неподходящо си спомних съня, в който разговарях със Сивия. Пророчески сън. Равновесието наистина можеше да рухне. В светлината на луната и магическите фенери кулата изглеждаше изсечена от ледени блокове. Зловеща картина. Само на най-високите етажи горяха светлини.
— Е, и как да влезем в кулата, без да привличаме внимание? — обърнах се аз към гоблинката.
— Сега ще ти покажа.
Тя пристъпи към изкусно покритата с резба врата и спря.
— Ето.
— И как да го разбирам това? — изсумтях ядосано.
— Ти ми каза да ти покажа пътя до кулата и ето че ти го показах — без да мигне, отвърна Кли-кли.
— Кли-кли — изръмжах аз, опитвайки се да не избухна. — Кли-кли, да не ми се подиграваш?
— Изобщо не се подигравам! Единственият път към кулата на Ордена е през вратата, или мислиш, че маговете не са се погрижили да блокират всички други изходи?
Можеше и сам да се досетя! Почувствах се като глупак!
— Всъщност ти била ли си в кулата?
— Била съм. Заедно с краля. Само че по някаква причина ме пуснаха само до първия етаж.
— Тогава защо си ми?
— За да ти спася главата. А и от магия малко разбирам.
— Кли-кли! Не се прави на по-глупава, отколкото си! Много добре знаеш, че не можеш да се справиш с магистъра на Ордена.
— Слушай, Гарет, заеми се с твоята работа. Ние с теб сега стърчим като двама глупаци пред вратата на кулата на Ордена. Заеми се е ключалките, преди някой да ни е видял, защото не е чак толкова късно.
— Страхувам се, че вратата на маговете едва ли ще е с ключалки. По-вероятно е да има нещо друго.
— Ами провери! Аз ли съм крадеца или ти?!
Всъщност да стърчим пред вратата наистина беше глупаво. Ще си поговоря с гоблинката по-късно (ако изобщо го има това по-късно).