— Изглежда — въздъхна аз и се загледах в рафта, пълен с разноцветни сияещи сфери.
Една от сферите привлече вниманието ми. Беше сива, прозрачна и в нея можеха да се различат силуетите на две фигури. Тръгнах към рафта, но изведнъж кулата леко се разтресе.
— Какво беше това? — уплашено се огледа Кли-кли.
— Не знам — озадачено отвърнах аз.
— Започна! — прошепна Валдер. — Ритуалът започна!
— Как започна?! — изкрещях на глас аз. — Нали още не е полунощ!!!
— Гарет, за какво говориш? — изумено попита Кли-кли.
— Лоша работа, Кли-кли. Арцивус няма търпение!
— И какво ще правим?
— Нека гоблинката да си тръгне!
— Какво?!
— Нека да си тръгне, Гарет. Тя е прекалено силен шаман, аз и така съм слаб. Когато е наоколо, става съвсем зле. Днес ще имам нужда от всичките си сили.
— И как да й го кажа? Разбираш ли, че тя няма да повярва на нито една моя дума?!
— Гарет, какво става?
— Дай аз да поговоря с нея.
Отпуснах се, позволявайки на Валдер да действа.
— Хей, какво ти ста… ой!
Тя изумено се втренчи в мен, явно слушаше думите на Валдер. Аз не чувах какво й говори, но Кли-кли бързо кимна.
— Дръж се, Танцуващ! — каза най-накрая тя. — Ще доведа помощ.
И гоблинката се втурна надолу. Кулата отново се разтресе.
— Къде хукна тя?
— Така ще е по-добре. Ние с теб трябва да спрем магистъра.
— И как ще го направим?
— Засега още не знам. Вземи я.
— Какво?
— Тази сфера. Ще потрябва.
— А ако тези се измъкнат?
— Това ще разсее Играча за известно време.
Хванах сферата, в която бяха затворени двата демона. Студена беше. Какво пък, може би Посланикът беше прав — демоните ще изиграят своята роля в тази история.
— Остави арбалета. Чантата също. Всичко това ще е излишно — продължи да нарежда Валдер. — Добре. А сега напред, приятелю!
Изскочих в коридора и, стиснал сферата в ръце, се втурнах към стълбите.
— Как да ги освободя? — попитах, докато тичах.
— Това е магически затвор. Чувствам, че в момента горе на върха се вихрят такива сили, че стига само сферата да се поднесе към тях — и затворът ще се разпадне! Довери ми се.
И аз се доверих. Всъщност не ми оставаше нищо друго.
Сега кулата вече се тресеше непрекъснато. Малките тласъци разтърсваха стълбите и стените и аз започнах да се притеснявам, че, да не дава Сагот, цялата постройка ще се разпадне.
Вратата на залата на Съвета беше широко отворена, така че само за миг успях да оценя всичко, което се случваше. Сигурно сега гледах всичко случващо се в залата с очите на Валдер.
Залата на Съвета, подобно на залата в старата кула, имаше кръгла форма. Подът в центъра й представляваше огромно магическо огледало. То отразяваше съзвездия, които не се виждаха в Сиала, и някъде в най-дълбокото на огледалото се мяркаха пурпурни отблясъци. На огледалния под, на разстояние пет ярда един от друг, лежаха Рогът на дъгата и Конят на сенките. Около Рога вече се лееше постоянно променящо цвета си сияние. От Коня на сенките от време на време излитаха пурпурни искри. Те политаха към прозрачния таван и изгасваха. Към Рога и артефакта на доралисците се протягаха дебелите пипала на Силата. Между магическите предмети бавно и неотвратимо се разрастваше черно петно. А до петното, вдигнал ръце към тавана, беше застинала крехката фигура на мага. Арцивус стоеше с гръб към нас и аз веднага съжалих, че бях оставил арбалета долу.
— Безполезно — отговори ми Валдер. — Сега обикновеното оръжие е абсолютно безполезно.
— И какво ще правим?
— Ще чакаме. Още не е време.
Арцивус продължаваше да реди заклинания на груб език, а кулата продължаваше да се тресе. В огледалото пурпурните пламъци нарастваха все повече и повече. Черното петно, разположено точно срещу Играча, вече беше успяло да стане с размера на прилична карета. Вярно, сега беше черно само по краищата, а в средата — прозрачно. И през това петно се виждаше съвсем различен, странен свят. Светът на другия Господар. Изглежда Арцивус се канеше да отвори проход за новия си повелител. Рогът на дъгата сега сияеше с непоносим блясък и беше невъзможно да го гледаш без болка. От Коня на сенките към стъкления купол на кулата прелиташе постоянен сноп искри. Наистина ли никой от архимаговете и обикновените магове в столицата не чувстваше какво се случва в кулата на Ордена? Никога няма да го повярвам! Дори аз (или все пак Валдер?) усещах силата на случващото се вълшебство.