С огромни усилия успях да застана на четири крака и бавно запълзях към Рога на дъгата. Зачудих се с какво ли ме беше ударил Арцивус и как изобщо успях да оцелея? Изглежда засега не ми обръщаха внимание и аз, след като за пореден път изплюх кръв, запълзях малко по-бързо.
Междувременно Валдер изкрещя някаква фраза и с всички сили отблъсна Арцивус от себе си. Арцивус направи крачка назад, докосна с гръб черната дупка и с писък изчезна.
— Затвори портала, Гарет! — изкрещя Валдер. — Вземи Рога и затвори портала! Затвори го, докато не е станало прекалено късно!
След което архимагът се хвърли в черната дупка след Арцивус.
Пълзях. Кулата се тресеше. Везните на равновесието се колебаеха. Светът замръзна в очакване. Пълзях. Кулата продължаваше да се тресе. Дори ми се стори, че магическото огледало се пропуква. До Рога оставаше съвсем малко.
Този път многоцветното сияние ме посрещна с болка. Изкрещях, от очите ми бликнаха сълзи, но въпреки това сграбчих Рога. Сграбчих го за миг и веднага го хвърлих колкото се може по-далеч от себе си. Рогът на дъгата излезе от границите на магическото огледало и сиянието му веднага угасна. Порталът се затвори с оглушителен трясък.
Грохот. Светкавица. Цялото ми тяло бе пронизано от студ. Отворих уста в ням вик и нощта ме погълна.
Епилог
Пчеличка ме позна и като изпръхтя радостно, се протегна за лакомство. Дадох й предварително подготвената ябълка и я потупах по шията. Аз също се радвах да я видя. Оказа се, че когато Медения тръгвал от Кукувица към Авендум, беше взел именно моя кон, за което не спирах да го превъзнасям. Конярят вече я беше оседлал и на мен ми оставаше само да напълня чантите по седлото и да поема на път.
След случилото се в кулата на Ордена останах на легло до средата на пролетта. Не знам какво ме беше спасило в онази ужасна нощ — силата на Валдер или просто късмета — но пристигналите „на пожар“ магове били много изненадани, когато намерили проснат до разрушената кула мъж, стиснал в ръце Рога на дъгата.
През цялото време, което прекарах в безсъзнание, бях заобиколен от грижи и внимание. Като цяло, когато се събудих в началото на пролетта, маговете, оказали се до леглото ми, първо ме попитаха какво се е случило в кулата и как е здравето ми. Именно в тази последователност. Слава на Сагот, Кли-кли беше разказала на Ордена почти всичко, което знаеше, и мен не ме притесняваха много. Маговете бяха прекалено заети да спасяват репутацията на Ордена и да възстановяват кулата, за да разпитват някакъв крадец. Така че почти повярваха в моето предположение, че Арцивус е сгрешил заклинанието и поради това се е получила магическата експлозия. Що се отнася до Рога, то аз наистина не знаех как се е озовал в моите ръце. Много добре си спомнях, че преди да загубя съзнание, го хвърлих надалеч.
Оставиха ме на мира. Във всеки случай, поне засега.
Да лежа през цялото време в леглото беше ужасно скучно. В допълнение, нямах и посещения, дори Кли-кли, която в началото не се отделяше от леглото ми, във връзка с някакви дворцови неуредици на практика престана да идва при мен. А ако случайно все пак дойдеше, беше само за миг и веднага изчезваше, без дори да сподели новините с мен.
— Все пак се реши, а?
Обърнах се. Незнайно как оказалата се в конюшнята Кли-кли гризеше морков, облегната на стената. На рамото й седеше Непобедимия.
— Аха — смутих се аз. — Време е. Стига съм отлагал.
— Значи възнамеряваше да се измъкнеш от града, без дори да се сбогуваш? — намръщи се тя.
— Опитах се да те намеря.
Това беше вярно, но в двореца не ме пускаха и в течение на цяла седмица не можех да се свържа с гоблинката. Сякаш беше потънала вдън земя.
— Знам — въздъхна тя. — Прощавай, но доста неща се случиха. Чу ли, че имаме нов крал?
— Да, целият град говори за това — усмихнах се аз.
Сталкон Лишения от короната внезапно беше възвърнал разсъдъка си и тъй като той беше най-големият син на Сталкон Девети, правата му за короната бяха по-големи от тези на Пролетен жасмин.
— И как гледа на това Пролетен жасмин?
— Дори се радва. Той никога не се е стремил към властта и с радост предаде короната на брат си. Знаеш ли, мисля, че Арцивус е виновен за това, че принцът беше изгубил ума си.
— И аз си мисля същото, Кли-кли. Целият въпрос е защо му е трябвало на магистъра да го прави?