— Кой може да разбере Играча? Макар да си мисля, че принцът някак е узнал, че Арцивус не е чак толкова добър, за колкото се представя. И на мага му се е наложило… Не е посмял да убие човек с кралска кръв, затова го е превърнал в глупак. А когато умря, заклинанието се е разпаднало.
Замълчахме. Проверих чантите, а Кли-кли гризеше моркова. Непобедимият размърда розовия си нос.
— Виждам, че си се сприятелила с линга.
— Аха. Медения реши, че за мишката ще е по-добре да е на кралска трапеза. А аз нямам нищо против зверчето.
— Дълго ли ще се задържиш в Авендум?
— Не знам. Все още съм нужна тук. Във всеки случай ще остана, докато не се успокои всичко. След това ще се върна у дома. Трябва да помагам на дядо.
— Да шаманстваш? — усмихнах се аз.
— Да шаманствам — усмихна се тя в отговор. — Може би и ти не трябва да заминаваш?
— Трябва — въздъхнах аз. — Сега нищо не ме задържа в Авендум. Вече приключих с всичките си дела, а и маговете… Струва си да тръгна, докато не са си спомнили за мен и за Рога на дъгата. Господарят, въпреки всичко, спечели тази Игра.
— Ще има и други Игри. Дори да е след триста години, ако маговете отново заровят Рога, Валиостр го очакват неприятности.
— Няма да живея толкова много. Ще трябва да си търсят друг глупак, който да им вади Рога — подсмихнах се аз.
— Ще живееш и още как — тя ме погледна сериозно. — Нали си Танцуващ.
— Какво се чува за Шдуъйрук? — попитах аз, сменяйки темата на разговора.
— Изчезна вдън земя. Мисля, че ще създаде много проблеми на Ордена. Демонолозите са нащрек, но засега не са открили никаква следа.
М-да. Шдуъйрук си е проблем. Да се надяваме, че няма да си спомни за мен.
— Как са нашите?
За голямо съжаление така и не бях успял да ги видя.
— Еграсса е в Заграбия. Той сега е глава на дом. Мисля, че при нашия елф всичко е наред, орките бяха доста посмачкани от тъмните. А и се планира женитба с наследницата на Черния пламък. Говорят за обединение на тъмните домове. Току-виж Еграсса стане най-главния в Черната гора! — тя изсумтя от възторг. — Момчетата се върнаха в Самотния великан. Наредиха ми да ти предам поздравите им, просто не можеха да стоят повече тук. Преди да напусне, Халас продаде рога на Х’сан’кор на Ордена за цяла планина злато. Купи си, както се канеха с Делер, цял керван с вино и каквото друго се сетиш, докато изхарчи всичкото злато. Чу ли, че вече възстановяват Самотния великан?
— Жалко, че не можах да се сбогувам с тях — огорчих се аз.
— Жалко. Между другото, Змиорката ме помоли да ти го предам — тя ми подаде дълъг вързоп.
— Какво е това?
— Откъде да знам? Да не мислиш, че ще ровя в чужди вещи?
Аз учтиво премълчах и разгънах вързопа. Както и предполагах — „братът“ и „сестрата“ на Змиорката.
— Гаракецът каза, че знаеш какво да правиш с остриетата.
— Знам. А как ще кара без тях?
— Кралят подари на всички нови оръжия. По-добри от предишните.
Завих остриетата обратно и ги закрепих на седлото до чантите.
— Ако видиш Змиорката, кажи му, че ще направя всичко, както той поиска.
— Добре. Слушай, по повод Поръчката…
— Да?
— Ами, нали разбираш, че няма да ти платят петдесет хиляди? Поръчката е анулирана.
— Не се притеснявай, Кли-кли, разбирам.
— Но кралят, след като узна какво се е случило, реши, че това не е много справедливо, особено по отношение на кралското семейство.
— И? — подканих я аз.
— Ами ето ти кралско помилване — тя ми подаде свита на тръба грамота. — Короната ти прощава всички прегрешения. Така че Фраго Лантен сега може да си ухапе лактите. А ето и парите ти. Доколкото могат…
— И колко могат? — попитах аз, вземайки от ръцете на гоблинката тежка чанта.
— Нали разбираш, че след края на войната хазната е съвсем празна — предпазливо започна Кли-кли.
— Хей, не може ли просто да кажеш, а?
— Сто и петдесет златни. Ще ти стигнат на първо време.
— Какво пък — кимнах аз. — Изобщо не е зле.
Прибирайки парите си помислих, че освен тези сто и петдесет имах още около двеста от тези, които взех от тайника на Фор. Старият учител беше оставил този резерв специално за мен. Така че разполагах със съвсем прилично състояние.
— Има и още нещо. Еграсса ме помоли да ти дам това.