Кли-кли сложи в ръката ми наниз от опушено-жълти топази. Същите, които бяха на Миралисса по време на приема при Балистан Паргайд. Поех си шумно въздух. Тези камъни бяха скъпи. МНОГО скъпи.
— Страхувам се, че никога няма да се реша да ги продам, Кли-кли.
— Знам — усмихна се тя. — Мисля, че и Еграсса го знае. Между другото, той каза, че вратите на дома на Черната луна за теб са винаги отворени.
— Едва ли отново ще отида в Заграбия. Но за поканата благодаря.
Ние отново млъкнахме. Време беше да тръгвам и всеки от нас го разбираше.
— И накъде сега?
— Първо до Исилия, оттам с кораб до Гарак. Ще потърся Фор — той сега е в Хозг, а и молбата на Змиорката трябва да изпълня. А там… Там ще видим. Може би към Низините.
Тя едва забележимо кимна.
— Време ли е?
— Да.
— Наведи се.
— Какво?
— Наведи се, глупчо!
Аз послушно се наведох и тя ме целуна по бузата:
— Сега вече можеш да тръгваш.
Аз скочих на седлото.
— Довиждане, Кли-кли.
— Не — тъжно поклати глава тя. — Не довиждане. Едва ли някога ще се срещнем пак, а мисля, че и ти го разбираш не по-зле от мен.
— Е, може би някога — промълвих неловко.
— „Някога“ и „никога“ са много сходни. Светът е твърде голям, за да се срещнем, а и ти все някога ще отидеш при сенките. Знам това. Така че не довиждане. Сбогом, Танцуващ със сенки.
— Сбогом — въздъхнах аз. — Ще ми липсваш.
— И ти на мен — тя прочисти гърлото си. — Само когато тръгнеш, не се обръщай чак до градските порти. При нас, гоблините, това е лоша поличба.
Кимнах, погледнах я за последен път и сръгах с пети Пчеличка. Спазих думата си и нито веднъж не се обърнах. Макар че много ми се искаше.
Въпреки ранната сутрин, Пилешката порта, водеща от града на запад, беше широко отворена. Стражите играеха на зарове и не обърнаха никакво внимание на самотния пътник, скимнало му да напуска Авендум толкова рано сутрин. Впрочем, нашите славни служители на закона не обръщаха внимание и на просяка, застанал с глинена чаша за милостиня до самата порта. Скитникът беше увит в опърпан плащ с качулка. Седеше право на земята, с кръстосани крака в мръсни обувки и, забелязвайки ме, протегна празната си чаша. Спрях Пчеличка, бръкнах в чантичката и хвърлих на просяка цяла златна, заслужаваше си я. Получил монетата, просякът ми кимна с достойнство, аз му кимнах в отговор и продължих.
След като се отдалечих на четвърт левга от Авендум, аз изхвърлих грамотата с кралското помилване в крайпътната канавка. Живял съм толкова години без нея и още толкова ще живея. Обърнах се. Стените на Авендум бяха покрити с лека сутрешна мъгла. Вдъхнах с пълни гърди хладния въздух. Сагот да ме отнесе, колко хубаво беше! Пролет е все пак!
— Напред, Пчеличке — казах аз и повече не се обърнах.
Септември 2002 — март 2003 г.
Речник
Авендум — столица на северното царство Валиостр. Най-големият и най-богатият град в Северните земи.
Аналите на Крон — най-подробната и най-древната историческа хроника, която елфите водят от момента на появата си в света на Сиала.
Бездушните егери — част от армията на Валиостр, в мирно време изпълняват функции на полиция. Използват се в битки и в потушаване на бунтове и заговори. Залавят и унищожават опасни банди и престъпници.
Безлюдните земи — гори, тундри и ледени полета, обитавани от най-различни същества. Някои от тях се опитват да проникнат в северните земи на Сиала и само непристъпността на Планината на отчаянието, Самотния великан и Дивите сърца ги възпират от нахлуване в света на хората. Огри, великани, свени, х’вари, снежни орки и десетки други раси и същества обитават тази огромна северна територия. Тук също така живеят хора — диваци и варвари, подчиняващи се на Неназовимия. В Безлюдните земи, на полуостров Рачешка лапа, съществува единствената човешка държава — Рачешкото херцогство. Далеч на север в Безлюдните земи, отвъд Ледени игли, се намира домът на Неназовимия, за когото с благоговеен шепот разказват пленените от разузнавачите на Дивите сърца диваци.
„Бобровите шапки“ или „бобрите“ — воини на Валиостр, въоръжени с тежки двуръчни мечове. Всеки воин носи званието „майстор на дългия меч“ и отличителния си знак — шапка от боброва кожа. „Бобровите шапки“ се използват като дълбок резерв за спасяване на някоя битка в една или друга ситуация. Също така по време на сражение „бобрите“ се удостояват с честта да охраняват знамето и краля, заменяйки Кралската гвардия.