— На Великана, казваш? Вино, казваш? Какво пък, да опитаме!
Делер си плю на ръцете и хвана секирата.
— Ех! — натъжи се междувременно Халас. — Трябваше и на първата твар да свалим рогата!
— Гарет! — Кли-кли с поглед посочи към тялото на човека.
— Защо? — напълно разбрах какво беше намислил гоблинът.
— Искам да видя лицето му. Змиорка, ще дойдеш ли с нас?
— Хайде — кратко отвърна Дивия.
Мъжът лежеше с лицето надолу, с разперени ръце.
— Гарет — предпазливо започна Кли-кли. — Обърни го.
— Сам си го обръщай — недоволно отвърнах аз.
— Ей, Мумр! — извика Змиорката. — Запали факла и я дай насам!
— Сега!
— Гарет, какво стоиш, покойникът няма сам да се обърне — Кли-кли нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, сякаш му се искаше да отскочи до храстите.
— Нека Змиорката да го обърне — опитах да откажа аз.
— Нямам такова намерение. Мен този изобщо не ме интересува. Между другото, това вероятно е човекът, за когото ни спомена флинито — отвърна Змиорката.
Как щом трябва да се свърши някаква мръсна работа (като да се вмъкнеш в Храд Спайн за Рога на дъгата или да обърнеш труп), всеки веднага се сеща за Гарет. Защо? С въздишка обърнах мъртвеца, точно тогава приближи и Фенерджията с факлата.
— Вие какво, не сте ли виждали мъртвец? — недоволно изръмжа той.
— Дай факлата по-близо — каза Кли-кли вместо отговор. — Свали му качулката, Гарет.
Направих каквото искаше гоблина и видяхме лицето на убития. Очаквах всичко друго, но не и това, че воинът е малко момче. Само с много голямо въображение можеха да му се дадат осемнадесет години, не повече. Бледо, безкръвно лице, тънки посинели устни, кестенява коса, прилепнала към челото му. Сива разкъсана мантия, груба риза от небоядисана вълна. На гърдите висеше дебела сребърна верига. А на веригата — опушен кристал с продълговата форма.
Наведох се над мъртвия, опитвайки се да разгледам загадъчния камък.
— Кли-кли, бързо извикай Еграсса! — неочаквано произнесе Змиорката.
— Защо? — изуми се гоблинът.
— Не ми харесва всичко това — разкъсан е на две половини, а наоколо нито капка кръв.
И тогава мъртвецът, от чието тяло беше останала само горната половина, отвори очи. Ръката му се стрелна към мен със скоростта на змия и ме сграбчи за яката на куртката.
— Не трябва да… вземате Рога… равновесието може да бъде… нарушено!
Опитах да се измъкна, но ръката ме стискаше здраво. Сивите очи гледаха право в мен, зениците на момчето бяха не по-големи от глави на топлийки… Мъртвецът оживя! Но не това ме ужаси. В устата на човека (а пред нас определено лежеше човек) блестяха тънки бели глиги.
— Не го вземайте… чухте ли? Равновесието… — прошепна човекът.
Някой със сила ме дръпна за раменете и ръката на непознатия се разтвори. Кли-кли крещеше и викаше Алистан и Еграсса.
— Добре ли си, Гарет? — попита Змиорката.
— Да — постарах се гласът ми да не трепери.
Еграсса се появи на бегом:
— Какво става тук?
— Той оживя и хвана Гарет! — заобяснява Кли-кли, кимайки уплашено към човека.
— Стига глупости, шуте — намръщи се милорд Алистан Маркауз. — Разкъсан е на две, как може да го хване?
— Вярно е, милорд — потвърдих думите на Кли-кли аз и си спечелих недоверчив поглед от капитана на гвардията.
— Нищо удивително, казват истината — Еграсса застана на колене пред тялото.
— Внимавай! — предупреди го Фенерджията.
— Не се притеснявай, мъртъв е — елфът безстрастно погледна в очите на непознатия.
Не лъжеше, смъртта вече беше сложила своя отпечатък в безжизнените очи на воина.
— Как е успял да живее толкова дълго? — все още не вярвайки на очите си, каза Алистан Маркауз.
— Много просто, вижте.
Елфът без всякаква гнусливост вдигна горната устна на човека. Не ми се беше сторило — наистина имаше тънки като игли глиги.
— Това е вече прекалено — шокирано промълви капитанът.
— Но е истина.
— В една вечер да срещнеш Х"сан"кор и… — Алистан Маркауз се поколеба.
— Какво ви притеснява толкова много? Вампир, милорд. Това е вампир.
— Вампирите не съществуват! — презрително изсумтя Халас, въртейки в ръце отрязания рог на Флейтата. — Това е също такава измислица, както…