Падаща звезда беззвучно разсече нощното небе. Тя се плъзна над главата ми и като примигна за последен път, се скри зад дърветата. Обикновено когато човек види падаща звезда, си пожелава нещо. Какво бих си пожелал аз?
Тези, които умряха по пътя, никога няма да ги върнеш. Котката остана завинаги в Харгановата пустош, близо до стария овраг. Гръмогласният, въпреки че беше предател, остана в онова мазе край Раненг. Чичо, благодарение на магията на Лафреса — на дъното на Иселина. Мармота — в земята на Пограничното кралство, пепелта на Ел стана част от река, а Миралисса намери покой под сянката на елите. Всички те останаха някъде там… назад. Направиха всичко възможно да ме доведат до Заграбия, без да жалят живота си… Така че нека този проклет Рог да попадне в ръцете ми и Орденът да спре Неназовимия. И още… нека никой от тези, който сега спят край огъня, не умре по време на нашето пътуване.
Отново студен проблясък в небето — и огнена линия очерта между звездите нова огнена пътека. Орките наричат септември Пор За’ралло, или месецът на Падащите звезди.
Още една звезда.
Ако човек дълго време гледа небето, за една нощ ще види десетки падащи звезди, които могат да станат наши желания, макар че тези желания най-вероятно никога няма да се сбъднат.
Някой се прокашля. Обърнах глава и видях Делер. Джуджето също не спеше. Той като вцепенен седеше до огъня и неотлъчно гледаше пламъците. До него кротко спеше Халас, подложил под главата си чантата на своя приятел.
Станах, предпазливо прекрачих над Фенерджията и приближих до Делер.
— Не ти ли се спи?
Той се откъсна от съзерцанието на пламъците и ме погледна.
— По-добре поспи, докато имаш такава възможност, аз още час ще съм на пост, после Халас ще ме смени.
— Не мога да заспя — казах аз и седнах до джуджето.
— Напълно те разбирам. След такава… — той замълча за миг, после каза: — Съжалявам за елфийката. Някак си е глупаво… толкова нелепа смърт… от собствената й магия…
Не казах нищо, а и нямаше никаква нужда от думи. За Миралисса скърбяха всички, въпреки че се стараеха да не го показват. Просто… просто при Дивите беше така: когато умре приятел, не давай воля на сълзите, а намери врага и отмъсти.
Делер изсумтя, обърна се, вдигна някаква цепеница и я хвърли в огъня. Пламъците се отдръпнаха, после внимателно близнаха храната, сякаш я пробваха на вкус, след което с настървение се нахвърлиха и я погълнаха.
— Знаеш ли, веднъж при нас в Планините на джуджетата дошъл Сив — неочаквано започна Делер. — Случило се много отдавна, през последната година от Пурпурните години, точно преди окончателно да победим гномите. Оставало ни съвсем малко до пълната победа, родствениците ни вече били притиснати към Портата на Гранхел, когато се появил този Сив. Джуджетата не сме глупаци, приели сме го с всички почести, после го отвели пред Съвета… Сивият тогава казал, че е в наш интерес да се помирим с гномите, и то възможно най-бързо, в противен случай след няколкостотин години равновесието ще бъде нарушено. Той предупредил, че ако гномите напуснат планините и си заминат, рано или късно ще се върнат. Някаква буйна глава веднага казала — голяма работа, нека се върнат, секирите ще стигнат за всички. Знаеш ли какво казал Сивият? Че ще говорим по друг начин, когато гномите донесат в планините барут, пистолети и оръдия, които ще изобретят, само защото са били прогонени. И казал още, че след това творенията на брадатите ще попаднат в ръцете на хората и рано или късно ще плачат и джуджетата, и гномите. Така казал и си тръгнал. Дори не дочакал нашия отговор, въпреки че и на доралисец било ясно какъв щял да бъде той.
— Просто си отишъл? — не повярвах аз.
— Представяш ли си, Гарет. Просто си отишъл. Не тръгнал да убеждава, не тръгнал да ни кълца на ситно… Обърнал се и си тръгнал. Съветът се зачудил защо Сивият постъпил така, а после решили, че дори всичко, което казал, да е истина, то до нарушаването на равновесието имало стотици години. Сивите били решили да изчакат… Ние победихме в тази война, брадатите напуснали планините и отишли в шахтите на Исилия, и за известно време всичко се успокоило. Поколенията се сменяли, повечето започнали да забравят тази история… До момента, когато гномите изобретили този проклет от мрака барут. А после и оръдията. Тогава нашите умни глави си спомнили тази стара история, а като си спомнили — и се замислили. Оказвало се, че тогава Сивият не е лъгал. Всичко се случило точно както казал той — барута, оръдията… само за тези странни пистолети никой не бил чувал. А ето че сега видях този пистолет в ръцете на Халас. Излиза, че не е далеч денят, в който гномите ще решат да се върнат в родината си… А после и вие ще се докопате до оръжията им и тогава за всички ще стане лошо… Та така…