— Значи това, което взе елфът, струва много скъпо.
Спечелих си презрителния поглед на джуджето.
— Скъпо? То е безценно! Подари го на краля и можеш да поискаш херцогство плюс стотина кораба, летен дворец и каквото още ти дойде на ум…
— Съжаляваш ли, че не го взе ти? — подсмихнах се аз.
— Малко — неохотно призна Делер, — но само малко. Нито аз, нито Халас сме дораснали да имаме кора. А и секирата ми е много по-привична от това копие. Просто изведнъж ми мина безумната мисъл: ами ако нашите майстори изследват острието и успеят да разберат как да направят точно същото? Както и да е, това е безполезен разговор, така или иначе без гномите няма как да успеем.
— Тогава се помирете.
— Ти изобщо осъзнаваш ли какво предложи току-що? — изсумтя Делер. — Разбита на хиляди парченца ваза от низински фарфор вече е невъзможно да се събере, както и да се възстанови дружбата между гноми и джуджета.
— Но ти дружиш с Халас, нали?
— Ние с него сме особен случай — джуджето погледна към спящия гном. — Излазите в Безлюдните земи… Как бих могъл да се доверя на партньора си, ако не ми е приятел?
М-да, Делер и Халас си бяха наистина особен случай. Сега много рядко може да се види гном и джудже да съжителстват мирно един с друг. След Пурпурните години от предишната дружба между родствениците не беше останала никаква следа. Преместването на гномите от Планините на джуджетата в Стоманените шахти на Исилия, битката на Полето на плевелите… Нищо вече не можеше да пресече омразата, избухнала между двете някога приятелски раси.
Делер хвърли в огъня нова порция дърва:
— Хайде, Гарет, върви да спиш, утре ще е тежък ден, а ти ще си като варена риба. Или вземаш пример от елфа?
— И Еграсса ли не спи?
— А-ха, не спи. Ей там е, съвсем наблизо.
— Ще отида да се поразходя преди лягане — казах аз и се изправих.
Делер само махна с ръка — щом искаш, разхождай се.
Нощта вече наближаваше своя край, звездите бяха изсветлели, пълната луна също бледнееше. Намерих Еграсса на около двадесет ярда от лагера. Елфът се очертаваше като тъмен силует на фона на светлия ствол на златолиста. Еграсса седеше на земята, положил ръце на коленете. Очите му бяха затворени.
Под краката ми тревата леко изшумоля, Еграсса направи едва доловимо движение и ето че вече към мен гледаше стрела, готова да се отдели от тетивата. Замръзнах, давайки възможност на елфа да ме разпознае.
— Какво правиш тук? — неприязнено попита Еграсса, но прибра лъка.
— Делер ми каза, че си тук.
— И какво?
Аз се поколебах. Наистина, „и какво“? За какъв мрак дойдох тук? Жълтите очи ме наблюдаваха внимателно.
— И аз съжалявам за случилото се с Миралисса.
Мълчание.
— Тя има дъщеря, нали?
— Откъде знаеш?
— Сама ми каза, Еграсса.
— Казала ти… Тя много се надяваше на вас, хората… уважаваше ви и считаше, че не сте толкова лоши, просто още не сте го осъзнали… Повечето елфи не мислят така. Тя не трябваше да напуска дома. Никой от нас не трябваше да го прави.
— Аз…
— Просто вземи този Рог, Гарет. Просто го вземи. Докажи и на мен, и на моя народ, че Миралисса не е грешала. Сега се махай, пречиш ми.
И край на разговора. Кой може да разбере какво им е на душата на тези елфи?
— Гарет! — повика ме той.
— Да?
— Значи ще вземеш Рога?
— Ще го взема.
— Без съмнения и колебания?
— Без съмнения и колебания — отговорих след лека пауза.
Думите ми като че ли убедиха Еграсса, във всеки случай повече не каза нито дума.
Когато се върнах при огъня, Делер вече спеше. Постът беше поет от Халас. Чувайки ме, гномът се извъртя, сграбчил мотиката, но като ме позна, неодобрително се изплю в огъня.
— Така и до разрив на сърцето може да ме докараш, Гарет — измърмори тихо.
Разперих виновно ръце, увих се в одеялото и потънах в сън без каквито и да са сънища.
— Сега може да не се притесняваме от Първите — елфът се облегна на новото си оръжие.
— Затова пък трябва да се притесняваме от хората на Балистан Паргайд, те са повече от двадесет човека — милорд Алистан провери свободно ли излиза мечът му от ножницата.