— В старите времена елфи и орки са поставили в дворците много магически капани. А това нещо може да те предпази от някои от тях.
— Благодаря ти, Кли-кли — съвсем искрено благодарих аз за внезапната му щедрост.
— И да ми го върнеш обратно — мрачно каза гоблинът. — А и себе си върни, най-добре заедно с Рога.
Аз се усмихнах.
— Е, крадецо, време е — каза милорд Алистан.
— Да, милорд — аз за десети път мислено прегледах снаряжението си, проверявайки дали не съм забравил нещо, и метнах арбалета на гърба. — Чакайте ме след две седмици. Ако не се случи нещо, ще се върна.
— Ще те чакаме три седмици.
— Добре. Ако не се върна до тогава, тръгвайте си.
— Ако ти не се върнеш до това време, ще тръгне някой друг. Без Рога аз при краля няма да се върна.
Кимнах. Милорд Плъх беше упорит човек и нямаше да отстъпи, докато не постигне целта си.
— Вземи, Гарет — Еграсса ми подаде гривна от червена мед. — Сложи я на ръката си.
Гривна като гривна, вярно, много стара и с поизтрити оркски руни.
— Какво е това?
— По нея ще знам, че си жив и къде се намираш. Освен това тя ще ти осигури безопасно преминаване покрай стражите Кайю.
Изумено се втренчих в елфа, но той само сви рамене и се усмихна.
— Казват, че тя защитава, за това е била създадена, но не разчитай прекалено много на нея. Лично аз не съм я проверявал.
Кимнах благодарно и я сложих на лявата си китка. Очевидно Сагот беше решил, че днес Гарет трябва да е окичен с дрънкулки. Е, не ми пука, в стиховете се споменаваха стражите Кайю, а щом елфът вярва, че гривната ще ме спаси от слепите стражи на елфийските гробници, с благодарност ще се възползвам от предложения подарък.
— Нека боговете ти помагат — пожела ми елфът на прощаване.
— Не подвеждай своя крал и своето кралство, Гарет — високопарно каза милорд Алистан, като за пръв път от незнайно колко време ме нарече по име.
— Успех! — здраво стисна ръката ми Змиорката.
Делер и Мумр направиха същото. Халас се поколеба, изпуфтя, а после ми подаде пистолет:
— Ето! Последният. Няма ли да го вземеш?
— Благодаря, Халас, но няма смисъл. Прекалено е шумен, а и ако нивата са наводнени, барутът ще се повреди — отказах аз.
— Успех, Танцуващ в сенките — подсмръкна шутът.
— Чакайте ме след две седмици — казах още веднъж аз и като се обърнах, закрачих към черния отвор, водещ към сърцето на древните гробища.
Глава 4
Пътят до Портите
Факлата съскаше и яростно пукаше. Явно нямаше особено желание да я вземам със себе си в потискащия мрак на подземието. Е, напълно разбирах отчаяното й нежелание да ме последва. Самоубийците, които по собствена воля биха се спуснали в изоставени гробници, ще се преброят на пръстите на едната ръка (е, може и да преувеличавам, но такива хора наистина не са чак толкова много).
На два пъти спирах и се обръщах назад. Първият път се случи, когато бях извървял по коридора не повече от сто и петдесет крачки. Просто ми се прииска за последен път да погледна слънчевата светлина. Далеч-далеч назад се виждаше малък светъл правоъгълник. Изхода. Там, зад гърба ми, беше светът на слънцето, светът на живите, а под краката ми лежеше светът на мрака и на мъртвите. Когато се обърнах за втори път, светлината вече беше изчезнала и зад гърба ми имаше само тъмнина.
Подът слизаше надолу, навлизайки все по-дълбоко и по-навътре под земята. Движех се по абсолютно празен коридор, чийто стени бяха облицовани с жълт пясъчник или много подобен на него камък. Под тавана се усещаше леко течение, което беше достатъчно при всеки полъх пламъкът на факлата да потрепва и да се люлее. Моята сянка, огромна и черна, танцуваше по стената, реагирайки на всяко трепване на пламъка. След известно време по стените се появиха картини и надписи на оркски език. Отначало бяха неясни и едва забележими (въпреки вечния мрак, властващ тук, боите, с които бяха направени рисунките и надписите, доста бледнееха), но само след още двеста ярда вече ставаше възможно да се различат изображения и букви. По първите не се заглеждах особено, а вторите просто не разбирах. Само веднъж, когато факлата изкара от мрака огромна епична битка между огри и създания, точно копие на онези, които бяха изобразени върху кутията, в която Балистан Паргайд съхраняваше Ключа, аз спрях и се загледах. Полуптиците-полумечките се сражаваха с огрите между стилизирано изобразени дървета. Отдолу имаше като подпис някаква завъртулка, но какво означаваше, за мен така и си остана тайна.