Продължих нататък, оставяйки картината далеч зад себе си. Още хиляда ярда, и стените вече грееха с изображения и ярки цветове, които по някаква причина бяха останали неподвластни на времето. Тъмнината потискаше и аз благодарих на боговете, че имам светлина (въпреки че, от друга страна, светлината можеше да донесе и мно-о-ого неприятности на своя собственик, а по-точно — ако го види някой голям и леко гладен).
Ходех вече достатъчно дълго, в коридора разклонения нямаше, единствено все повече и повече навлизаше под земята. Не знам колко дълбоко се бях спуснал, но не пропуснах да изкажа искрената си благодарност на Сагот, че не изпитвам страх от дълбочина.
Глухият екот на моите стъпки се отразяваше в пода, блъскаше в стените и утихваше под високия таван. Пламъкът на факлата започна да намаля и се наложи да спра, за да запаля нова. Не бях забелязал колко много време беше минало. Колко ли вече вървях по този коридор, щом факлата ми взе да гасне? Хвърлих старата покрай стената и продължих. За голямо мое учудване тук не се усещаше студ, мирис на влага или задух. В лицето ми духаше сух топъл въздух, издигайки се нагоре, към изхода. Откъде на такава дълбочина духаше вятър, не исках дори да се замислям. Вентилационни шахти, магия или нещо друго? Мракът го знае. Но си духа и не спира. Главното е, че не хапе.
Появиха се стълбища. Отначало малки, с не повече от три или четири стъпала, после все по-дълги и по-дълги. Коридор, стълбище, отново сто ярда коридор и ново стълбище. Все по-дълбоко, все по-ниско, все по-тъмно.
Реших да направя почивка и спрях. Прислоних се до стената, нагласих факлата така, че да не угасне, изпънах крака и отпих вода от манерката. Само като си помисля колко много се спусках, а все още не бях достигнал до първо ниво. Отдъхнах, после извадих от чантата дрокра, разгънах го и извадих старите карти на Храд Спайн. Не знам къде се намирах сега, но скоро коридорът щеше да започне да се върти в спирала. Шест огромни завъртания, водещи в бездната, до първото ниво на Костните дворци. А ще трябва да продължа още — до осмо ниво. Именно там се намираше гробът на пълководеца Грок, на чийто надгробен камък лежеше Рогът на дъгата.
До осмо ниво ми предстояха дълги и тежки дни път. В най-добрия случай — седмица. Една седмица до осмо, а колко ли ще са да се отиде до четиридесет и осмо ниво? И дори по-дълбоко, там, където нивата нямат имена и където не са влизали живи същества вече девет хилядолетия?
Коридорът зави, после още веднъж. Започна спиралата, спускайки ме все по-дълбоко и по-дълбоко.
Светлината ми показа поредния надпис, и аз спрях като вкопан. Надписът беше на човешки език. Поднесох факлата към стената. Така си и помислих — буквите бяха с тъмноръждив цвят. Писани с кръв. Някой много старателно, с големи букви, беше изписал само две думи: „НЕ ВЛИЗАЙ!“ Постоях малко пред това предупреждение, направих няколко крачки напред и се натъкнах на още едно — „ВЪРВИ СИ!“. Някой не беше пожалил нито време, нито собствената си (надявам се) кръв, за да предупреди такива като мен, че живите нямат работа тук. Благодаря за предупреждението, неизвестни човеко, но за мен е твърде късно да отстъпвам. Ще трябва да продължа напред и да изпълня Поръчката на краля.
След още цяла вечност спускане, след шестия кръг, в коридора стана по-светло. Отначало си помислих, че това е зрителна измама, но тъмнината изчезна, отстъпвайки място на плътен сумрак. След двеста крачки в коридора се появи лека сива светлина, която сякаш се излъчваше от стените. Видимостта стана съвсем приемлива и трябваше да се боря със себе си, за да не угася факлата на мига. Сагот само знае, ами ако светлината в коридора е само временно явление и хвърляйки факлата, след стотина ярда пак настъпи мрак, ще трябва да се връщам за нея. Но не стана тъмно! Сега подът под краката ми се наклони още повече, вече заприлича на стръмен хълм. Трябваше да пристъпвам много внимателно и бавно, така че, да не дава Сагот, да не се препъна и запързалям надолу по задник. Светлината не изчезна и след кратко колебание хвърлих факлата настрана. Хълмът изведнъж свърши, подът стана хоризонтален, коридорът зави и аз видях това, което вече бях загубил надежда, че ще видя — входът към първо ниво на Костните дворци.