От тишината на мълчаливите зали ушите заглъхваха, искаше ми се да завия, само и само да чуя какъвто и да е жив звук. Изненадващо, но на такава дълбочина се оказа не студено, а по-скоро топло. И най-важното, никакво течение, никакъв полъх, пламъците на факлите не трепваха и сенките не танцуваха по стените. Вместо това въздухът в залите беше свеж и чист, все едно се разхождах из Заграбия, а не дълбоко под земята. Сигурно и тук не беше минало без магия.
Като цяло, от първо ниво ми останаха някак размити впечатления. Най-малкото четиристишието от стиха-загадка, за мое щастие, не се сбъдна. Какво беше то? Ето го:
Нищо от това досега не се беше случило, и слава на Сагот. Много се надявах, че и по-нататък никое от четиристишията на глупавото стихотворение на маговете на Ордена няма да се сбъдне.
Но дори и никого да не срещнах, бях доста уморен. Най-малкото, защото през цялото време по стар навик се придържах до стените, притичвах от полусенките в сенките, стараейки се да избягвам осветените места, и на всеки две минути спирах и се заслушвах в тишината. Така че бях уморен не само физически, но и психически.
За почивка намерих много удобно място, в далечния ъгъл на залата, където по стените беше плъзнал гъст полумрак. За толкова време път бях порядъчно изгладнял, така че без никакво колебание изгълтах половин сухар. Сухарът представлява неща като филия с големина на длан, но притежава магически свойства. След като го изядох, все едно бях вечерял на кралска трапеза, където съм вкусил от сто и едно блюда. Определено засищаше, но не беше особено вкусен. И по-точно — великолепно потискаше глада, но абсолютно не способстваше за задоволяване на гастрономическите пристрастия. В най-добрия случай това нещо имаше вкус на хляб. В най-лошия — на гнило сено. Може да се яде, но не изпитваш никакво удоволствие, освен ако, разбира се, не си кон. След като изядох сухара, аз го полях с вода от манерката и се приготвих за нощувка. Днес прекалено се уморих, за да продължавам, трябваше поне малко да си почина и да събера сили. Сложих арбалета до мен и заспах. Не мога да кажа, че спах като бебе. Храд Спайн не е най-доброто място за приятни сънища. Носех се на границата между съня и дрямката, като ту потъвах в него, ту отново се озовавах на повърхността. Беше твърде лека дрямка, по време на която шест пъти трябваше да отварям очи и да хващам арбалета, но опасност нямаше, залата неизменно беше празна, само факлата примигваше на отсрещната стена. Не знам какво ме караше да се събуждам, но въпреки тези чести пробуждания, сънят ми помогна. Най-малкото се събудих отпочинал и, което беше най-изненадващо, цял и невредим. По време на съня ми никой не беше опитал да ми отхапе крака или главата, за което веднага благодарих на Сагот.
Пред широкото каменно стълбище, водещо надолу в тъмното, леко се поколебах. Кой знае какво се криеше там, в мрака, а да проверявам на собствената си кожа колко остри са зъбите на някое страшилище не ми се искаше. Но от друга страна, колкото и да си стоях тук, Рогът на дъгата нямаше да дойде при мен. Въздъхнах, извадих „светлинка“ и стъпих на първото стъпало от стълбите, водещи към второ ниво.
На стълбите цареше абсолютен мрак и ако не беше студеното магическо излъчване на „светлинката“, щях да се спускам цял час. Някое копеле или от разсеяност, или със зъл умисъл не си беше направил труда да сложи факли по стената. Стълбището се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не се виеше в спирала, нито криволичеше като някой пияница, просто продължаваше направо и ме водеше към дълбините, а слабата светлина на магическия ми фенер едва-едва достигаше до тавана. Преди да изляза на второ ниво, преброих хиляда двеста четиридесет и четири стъпала. Кой беше построил това дълго чудовище, издълбавайки стъпалата направо в тялото на земята, завинаги ще остане една много голяма загадка, но мислено го проклинах от дъното на душата си, особено в онези моменти, когато ми се мяркаше мисълта: как ли ще е обратното изкачване и защо никой не се е сетил да направи подемници, както в пещерите на гномите или джуджетата? Добре, нека пишман-строителите ги съдят боговете, защото аз закъснях с хленченето и оплакванията с хиляда, ако не и повече години. Сега със сигурност никой няма да дойде и да построи персонален подемник за Гарет-сянката.