— Само зяпат — довърши Халас след Делер.
— Точно така — по изключение се съгласи с него джуджето.
Но духовете далеч не бяха всичко, което обитаваше нощна Заграбия. Веднъж видяхме как въздухът в гората сякаш гори. Хиляди светулки плуваха между дърветата и мигаха в изумрудено, тюркоазено и червено. Кли-кли хвана десетина от тези безобидни създания и ги сложи на раменете си. Няколко минути гоблинът светеше като някакъв светец от историите на жреците, след това на светулките им доскуча да се возят на кралския шут и те излетяха като някакъв ярък жив калейдоскоп към своите събратя.
Нощта беше времето на совите, безшумно носещи се в лунната светлина над горските поляни. Птиците търсеха храна, вслушвайки се в звуците, идващи от тревата. Нощта беше времето и на вълците — на няколко пъти чувахме далечния им вой. Нощта беше времето и на същества, чиито имена не знаех. Крясъци на нощни птици, повече приличащи на смях на луд, ревове, миризми, чуруликане, ръмжене. В нощта живееха най-различни същества и не всички бяха благоразположени към неканени гости. Четири пъти Еграсса и Миралисса ни отвеждаха встрани от пътеката и ние, скрити, чакахме опасността да отмине. Какво ни заплашваше и от какво се криехме в храстите, елфите така и не си дадоха труда да ни обяснят. Но в такива моменти дори неспокойният гоблин и скандалният гном утихваха и изпълняваха всички заповеди на елфите.
Нощем Заграбия беше многоцветна. Ярка и сочна. Изумрудено свежа, тюркоазено мека, ледено синя, сладко огнена, отровно светлозелена. Припламващата тук-там студена светлина придаваше на гората приказност и омайваща красота. Светулки преливаха във всички цветове на дъгата, гигантска паяжина светеше в синьо, докато тялото на паяка в средата й лилавееше (по размери той спокойно можеше да се конкурира с тиква), изгнили пънове фосфоресцираха в зелено, изумрудени шапки на гигантски гъби, под които човек спокойно би могъл да се скрие от дъжда, пулсираха със синьо-оранжево сияние. Розови отблясъци се отразяваха във водата и блуждаеха в клоните на върбите край езерото. Студени пламъци от скитащи огньове, сини искри в короните на дърветата, проблясващи очи на нощни духове, миризма на гора, на трева, на влажна земя, на гниещи листа, на борови иглички и смола, мед и чисти ручеи. Каквото и да бях казал на Кли-кли за деня, но дивата и с нищо несравнима нощна красота на горите на Заграбия ме потресе. Но най-често нощем Заграбия беше почти черна и тогава трябваше да вървим под бледо-сребристата светлина на луната.
Привечер на петия ден по тясната пътечка, лъкатушеща между обрасли с мъх лиственици, ние излязохме при Златната гора.
— Слава на боговете! — Фенерджията с облекчение хвърли раницата на земята. — Май му се вижда края!
— Прав си, Мумр — отвърна Миралисса. — Оттук до Храд Спайн е ден и половина път.
От нейните думи стомахът ми се сви. Ето го! Почти стигнахме! Това, което до преди два часа ми изглеждаше толкова далечно и недостижимо, сега вече беше на само два дни път.
— Гора като гора — Халас презрително погледна към дърветата със златисти листа. — Първите вечно се мислят за избрани! Направо да си помисли човек, че и лайното им е златно!
— Надявам се, че никога няма да ти се отдаде възможност да ги попиташ лично, Халас — ехидно се усмихна Змиорката. — Орките не са склонни да отговарят на такива въпроси.
— Хайде, трябва да продължим пътя си — милорд Алистан си свали ботуша, изтръска някакво камъче и отново го обу.
Наричаха Златната гора златна, защото освен най-обикновени дървета, тук растяха и златолисти. Те бяха величествени гиганти с тъмно оранжеви стволове и широки листа, които изглеждаха като излети от чисто злато. Златолистите растяха единствено тук, в Златната гора, и тяхната дървесина се ценеше много във всички Северни земи, да не говорим за такива страни като двете Империи и Султаната. Ако орките уловяха някой дървосекач, първо му отсичаха ръцете със собствената му брадва, и едва след това правеха всички останали ужасни неща.
— Трябва да видиш, Гарет, колко е красива Златната гора през есента! — разчувства се Кли-кли.
— Ти бил ли си тук преди? — попита го Делер.
Кли-кли с театрално презрение погледна джуджето:
— За сведение на някои присъстващи, Златната гора е моята родина. Тя се простира чак до Планините на джуджетата — това е цялата източна Заграбия, така че няма защо да се изненадваш, че знам как изглежда през есента.
— Сега, между другото, вече е есен — подразних аз гоблина.