Как ли е попаднал тук гвардеецът на Сталкон? Хм, вероятно бях способен да отговоря на този въпрос — човекът може да е бил член на първата експедиция, онази, която тръгнала за Рога на дъгата още през зимата и пролетта на тази година. Тогава никой не се върнал на повърхността, а Алистан Маркауз загубил в Костните дворци повече от четирийсет от хората си. И този човек е бил един от тях. А може и да грешах, тогава покойникът ще е член на втората експедиция, която също намерила своя последен приют в мрачните дълбини на подземията.
Черепът беше сплескан, сякаш го е настъпил мамут от Безлюдните земи. Интересно, какво ли го е убило? Наведох се, за да огледам по-внимателно покойника, и тук погледът ми попадна на черната торба, върху която лежеше мъртвецът. Хм, я да видим какво има тук…
Без изобщо да се гнуся (костите са си кости), аз избутах скелета на нещастника и вдигнах чантата от пода. От кръвта, с която беше пропита, тъканта се оказа твърда и тъмна. В чантата имаше книга, но уви, написаното в нея не можех да го прочета — почти цялата беше залята с кръв. Опитах се да разлистя страниците, но те бяха слепени и едва няколко се поддадоха на упоритите ми опити. Мрак! Нищо не можеше да се прочете, макар да се виждаше, че книгата е била използвана за писане по полетата.
…6 м……т
…………… попадна в к…па…
М-да, нищо не се разбираше. Може пък към последните страници нещата да се подобрят? Да видим…
Докато прелиствах книгата, попаднах на още един едва различим запис.
28 …арт.
П…ртите са заключен… … ……итаме да намерим обход…. път. Синята св……на носи смъ…т!
Аха! Значи отрядът е стигнал до Портите, водещи към трето ниво. Какво ли ще е това синята св…на? Светуна? Светлина? Или нещо друго? Да видим какво имаме по-нататък.
На последната страница нямаше нито капка кръв, но единственият оцелял запис се оказа много нечетлив и трябваше да положа известни усилия, за да прочета драсканиците. Изглежда пишещият много беше бързал.
2 април
Лейтенантът загина, създанието направо го размаза. Сиарт и Шу тръгнаха към стълбите, аз ще се опитам да задържа врага, да ми помага Сагра.
Бедният… Какво ли е изпълзяло към него от дълбините и е смачкало главата му? Огледах притеснено празната зала и входа към следващата. Както и следваше да се очаква, никакви страшилища на хоризонта. Каквото и да беше убило нещастника, то отдавна го нямаше, затова без да се притеснявам, аз влязох в съседната зала. Тук нямаше нито един погребан, само високи четвъртити колони с широки основи. На пръв поглед сякаш нямаха край. Таванът тук едва сияеше и от това залата изглеждаше безкрайна и мрачна. Аз, стараейки се да се държа по-близо до колоните, с бързи крачки започнах да се придвижвам из залата. Мракът само знае какво ме прихвана, но това място ужасно не ми харесваше. Минах около една четвърт от пътя и ето че тук започнаха неприятностите.
Из цялата зала се разнесе ужасно стържене и аз, не очаквайки нищо подобно, замръзнах. Осем секунди оглушителна тишина и отново стържене. На две колони от мен на стената се появиха три дълги и дълбоки драскотини. Изглеждаше, сякаш нечии мощни невидими нокти ги бяха издълбали в камъка. Не вярвайки на очите си, аз уплашено хлопнах със зъби, и веднага под същото това ужасно стържене на най-близката колона се появиха нови драскотини. От пронизващия звук челюстите ми се схванаха.
Повече не се поколебах и без забавяне хукнах в обратната посока. Колоната зад мен избухна в облак малки парченца. Нещо ме удари в дясното рамо и едва успях да остана на крака.
Бум-м-м! Бум-м-м!
Тежките крачки и стърженето се раздаваха буквално зад гърба ми, но аз се носех с всички сили напред и не се обърнах (прекомерното любопитство в Костните дворци водеше до смърт). Колоните се мяркаха отляво и отдясно, изходът от залата изглеждаше безкрайно далеч. Що се отнася до късмета, привидно толкова добре закрепеното въженце-паяжина се изплъзна от колана и падна на пода. И дума не можеше да става да спирам и да го вземам — животът си ми е по-скъп от всички вълшебни въженца на света. Каквото и да ме гонеше, определено си знаеше работата — още три колони зад мен се пръснаха от каменните крошета. Изглежда, че побеснелият великан удряше по тях с юмруци. Само че каква сила трябва да притежаваш, за да разбиваш каменни колони с дебелина на вековен дъб?