Задачата на пръв поглед изглеждаше много лесна, но всъщност се оказа доста сложна. В този сектор всички зали и коридори си приличаха. Полумрак, погребани трупове и стотици гаргойли. Колкото по-дълго обикалях в каменния лабиринт, толкова в по-голямо отчаяние изпадах.
Зала, коридор, стая, пресечка, зала, зала, коридор, коридор, полумрак и гаргойли. Тези проклети същества с отвратителни муцуни ме нервираха повече от сто гоблински шута, надрусани с беладона. Краката ме заболяха и трябваше да направя поредната почивка, както и да хапна. Все още се намирах някъде на нивото на хората, но по стените не се виждаше нито едно указание или знак. Вече ден и половина обикалях из Храд Спайн, но така и не можех да се добера до Портите. А и нали някъде наоколо броди Лафреса заедно със слугите на Господаря. Ще е крайно неприятно да се натъкна на тях в най-неподходящия момент.
Накрая, когато вече бях на път да завия с пълен глас, само и само да чуя нещо в потискащия полумрак, влязох в огромна зала, където всички саркофази бяха подредени във формата на голяма осемлъчна звезда. При по-внимателно вглеждане залата също се оказа във формата на звезда, но само с пет лъча. Отново трябваше да ровя из картите. Намерих залата-звезда доста бързо, само сляп не би я забелязал. След като проследих пътя към Портите, аз тихо подсвирнах. Дале-е-ечко си е. Доста вървене ме чакаше. И пътят, за разлика от другия, указан на картата от маговете на Ордена, изглеждаше несъизмеримо по-опасен. Тук не бяха посочени нито капаните, нито другите „мили“ на сърцето ми сюрпризи. Всички неща, които бях избягнал за последната левга, сега можеше да са точно пред мен. Да се връщам назад нямаше смисъл — така хубаво се бях изгубил, че обратният път и по-нататъшното пътуване към трето ниво щяха да са много по-дълги, отколкото пътят оттук до Портите. Освен това и за миг не забравях за създанието, което едва не ме размаза. Голям майтап ще е да попадна под краката му!
И тръгнах, като същевременно проклинах наред и тъпите магове, скрили Рога на дъгата на такава невъобразима дълбочина, и строителите на Костните дворци, създали този безкраен лабиринт, и създанията, които не могат да си седят на мястото, и себе си — за това, че толкова некадърно бях закрепил паяжината.
Не мина и половин час, откакто напуснах залата-звезда, и в една от стаите, покрай които минавах, нещо проблесна. Забелязах го с периферното си зрение, но ми подейства така, както миризмата на беладоната действа на любителя на тази гадост, или както тлъст червей — на гладен шаран. Исках да кажа, че спрях като вкопан и два пъти си разтърках очите, за да се уверя, че не ми се е привидяло. Разтъркването на очите изобщо не помогна — блясъкът си остана.
Всъщност в малката кръгла стаичка имаше две каменни гробници, на чийто покриви лежаха мечове. От коридора не можех да преценя доколко добре са се запазили остриетата, но мисля, че бяха точно в същото състояние, в каквото са били по времето, когато завинаги са били положени в подземието заедно със своите господари. Въздухът тук беше сух и много топъл, така че и дума не можеше да става за някаква влага, която да застраши метала с ръжда. Да вървят в мрака тези мечове! Във всеки оръжеен магазин е пълно с такива, макар че тези бяха в комплект с много скъпи ножници. Моето внимание беше привлечено от нещо съвсем друго: на по-близката до мен каменна гробница лежеше съвсем истинска корона. Представляваше масивен златен обръч, от който тръгваха малки златни мечове. Но не златото беше основното нещо сега. В короната имаше камъни — цели четири броя. Всеки с размер на гълъбово яйце. И тези камъчета блестяха с наситен тъмносин цвят. Кълна се във всички богове и демони, но такива нямаше дори в короната на Сталкон, а от това в мен възникна твърдо и непоколебимо желание да взема короната и да изчопля тези съкровища от нея. Оказа се, че мълвата не лъже — в Костните дворци наистина има несметни богатства, и то такива, на които биха завидели и някои кралски съкровищници. Но малко ме смущаваше фактът, че короната стоеше на съвсем видно място. Дали нямаше някаква уловка?
Предпазливо погледнах в залата и внимателно разгледах пода. Като че ли нямаше нищо опасно, всички плочи бяха плътно прилепнали една към друга. В стените — никакви отвори. Така че да не се притеснявам от стрела в корема или огнена топка в задника. Но пък таванът… Таванът беше леко странен. Стесняваше се във формата на конус, чийто връх сочеше абсолютно точно към саркофага, където стоеше короната. Не знам, може би това беше оригинална идея на строителите — да създават объркващи тавани?