Алчността се бореше с предпазливостта, и алчността победи. Камъните се оказаха прекалено голямо изкушение за мен — не можех да ги оставя да си лежат на гроба на незнайния мъртвец още петстотин години. Направих внимателна крачка и се озовах в стаята. Още една крачка. И още една. Короната беше все по-близо и по-близо.
Едва доловимо „з-з-з“ привлече вниманието ми. Вдигнах глава и видях, че по конуса се разлива розово сияние.
„Вън!“ — изкрещяха в главата ми.
С два скока излетях в коридора и в същия момент тънкото „з-з-з“ на комара се смени с писъка на ужасен гоблин, след което ослепителен розов лъч се изстреля от тавана и в един миг стопи короната и разруши гробницата.
От стената на стаята се посипа прах и фини каменни отломки, а аз злобно изругах, сещайки се за изгубеното съкровище и за мръсниците, поставили капана. В очите ми танцуваха ярки петна, ушите ми все още пищяха. Благодарение на вселенската си алчност едва не се отправих в светлината. Благодаря на Валдер — мъртвият архимаг навреме ме предупреди за опасността. И не само ме предупреди, но за няколко секунди пое контрола над тялото ми и ме накара да изскоча от стаята.
— Благодаря ти, Валдер — прошепнах аз, но, както можеше да се очаква, в главата ми мълчаха.
Душата на починалия в Закритата територия маг не смяташе за свой дълг да общува за дреболии. Въздъхнах. Валдер не беше казал нито дума, откакто напуснах затвора на Господаря. Архимагът мълчеше вече повече от три седмици и аз бях започнал да забравям за съществуването му. Валдер се появи като винаги неочаквано и както винаги в момента, когато кожата ми я грозеше мно-о-ого голяма опасност. Духът на мъртвия човек, настанил се без да пита в главата ми, невинаги бързаше да помага. Понякога, когато животът висеше на съвсем тъничък косъм, да чакаш помощ от Валдер си беше все едно да чакаш дъжд в пустините на Султаната.
След като преминах през още четиридесет и три зали, се натъкнах на нов капан, за щастие вече активиран. Кратка част от коридора с дупка вместо под. Дъното на ямата с дълбочина около три ярда беше обсипано с остри стоманени шипове. Долу лежеше скелет, през чиито ребра, като издънки на млади дървета, стърчаха шипове. Нещастникът не беше забелязал капана и беше платил за това с живота си.
Проблемът беше в това, че Гарет, уви, не беше бълха. Дори и със засилка не бих могъл да преодолея със скок тези петнадесетина ярда. Истината беше, че на половината полет ще падна в ямата. Задънена улица. Обходен път няма и или ще преодолея ямата, или ще трябва да загубя още един ден, за да се върна назад и вече оттам да търся друг път към Портите.
След внимателно проучване на пропадналия под видях, че в стените имаше широки дълги процепи, където спокойно можеха да се окажат изчезналите плочи. Означаваше ли това, че тук има някакъв скрит механизъм и ако се активира, то плочите ще застанат на местата си и ще затворят ямата, като ми дадат възможност да продължа напред? Напълно вероятно. След още по-внимателно вглеждане забелязах излизащ от тавана правоъгълен блок. Ето че разгадах загадката. Но за мен таванът беше не по-близо, отколкото луната, особено като се отчете факта, че паяжината беше безвъзвратно изгубена. Но все още имах арбалет. Така че се прицелих и натиснах спусъка. Болтът изщрака върху стената до блока, произведе искри и като отскочи, падна в ямата. Добре, ще опитаме по друг начин. Легнах на пода, така че излизащия от тавана блок да се окаже точно над мен, вдигнах арбалета с две ръце и натиснах спусъка.
Дзън-н-н!
Блокът плавно и безшумно потъна в тавана, сливайки се с него в едно цяло. В стената нещо тихо застърга, а след това плочите се показаха от цепнатините и ба-а-авно се плъзнаха една срещу друга. Не ги изчаках да се затворят и да създадат монолитен под — прекалено голяма беше вероятността капанът да се окаже наново зареден. Скочих върху лявата подвижна плоча и като се стараех да не пропадна в ямата, забързах напред. Успях да стигна до нормална повърхност преди плочите с глухо „п-ф-ф“ да се наместят. М-да-а-а. Сега зад гърба ми имаше абсолютно равен под. Сякаш преди минута не е имало никаква яма.
Още две зали и отново коридор с тесни дълги прорези в стените, само че този път прорезите бяха на нивото на бедрата ми. Пор-редната изненадка, да я погълне мракът! Изстреляният в пода болт не доведе до успех — всичко остана непроменено. Реших да тръгна по друг път и пристъпих до един разбит саркофаг. Наистина не знам кой се беше постарал да разбие капака му, но сега беше лесно да стигна до останките вътре. Жълтият череп се пулеше насреща ми. Взех го в ръце (предполагам, че на покойника ще му е все едно какво правят с него) и го хвърлих на пода в коридора. От отдалечените прорези изскочиха полукръгли остриета, изсвистяха във въздуха, долетяха до входа, изщракаха и спряха. Ако бях стъпил на пода, веднага щях да бъда нарязан на две малки Гаретчета. Докато остриетата се прибираха в стената и капанът се презареждаше за следващия посетител, аз минах покрай тях и бях готов.