Засега капаните изглеждаха прекалено груби, а това говореше само за едно — всички бяха дело на човешки ръце. Мисля, че елфите и орките биха били много по-изобретателни в начините, по който да изпратят в светлината нежеланите посетители на свещените дворци.
Измина доста време и умората си взе своето. Този път си направих гнездо в ръцете на голям и страховит гаргойл. Трябваше да положа усилия, за да се кача в оформените като чаша каменни ръце, но пък се почувствах все едно съм в пазвата на Сагот. Хапнах половин сухар, свалих си ботушите, сложих чантата под главата си, стиснах заредения арбалет в ръка и заспах като бебе.
Не знам колко дълго съм спал — под земята времето тече незабележимо. Нито слънце, нито звезди. Трябваше да се ориентирам по глада и умората, и тъй като от умората нямаше и следа, спокойно можеше да се предположи, че съм спал доста дълго. Най-малкото стомахът ми протестиращо куркаше и трябваше да го напълня с другата половинка от магическата храна, за да млъкне за известно време.
От дългото лежане в каменните шепи цялото ми тяло се беше схванало и се изправих с усилие, след което се протегнах и си обух ботушите. Време беше да продължа, до Портите ми оставаше да мина не повече от десет зали. Аз специално бях спрял и поспал, за да пристигна при тях свеж и отпочинал. Първото и второто ниво си бяха направо песен, сериозните изненади ме чакаха по-нататък, в необозримите дълбини. И ако цялото зло на Костните дворци се ограничеше до капани и невидимо чудовище, къртещо колони, може да се каже, че Гарет леко се е отървал. Но интуицията кой знае защо ми нашепваше, че големите неприятности все още ми предстоят.
— Вървим, вървим, вървим, а полза никаква! Разбираш ли, че сме се изгубили в тези проклети коридори?!
Неочаквано прозвучалият глас ме накара инстинктивно да подскоча, макар че дори и да стоях изправен в цял ръст, никой нямаше да ме види. Свитите във формата на чаша ръце на гаргойла бяха великолепно скривалище.
— И всичко това е заради теб! — раздаде се втори глас.
— Заради мен ли?!
— А кой реши да пикае?! Заради теб всички се отдалечиха много и не успяхме да ги намерим! Какъв глупак съм, че останах с теб!
— Не се паникьосвай. Милорд Балистан Паргайд не изоставя хората си.
— Да бе, последните осем часа ни търси толкова упорито — изсумтя вторият.
— Както искаш! Накъде да вървим сега?
— Няма значение! Давай напред. Проклет да е денят, когато влязох под земята!
— Графът обеща да плати по сто златни на всеки.
— На мъртвите пари не са им нужни. А ние вече сме мъртви, всички припаси останаха в Лорг.
Гласовете започнаха да се отдалечават и аз си позволих да подскоча, да се хвана за ръба на чашата и да се измъкна. Двамата воини, облечени в брони и с мечове, уморено се клатеха в посоката, от която съвсем наскоро бях дошъл. Бяха се заблудили, нещастниците. Е, прав им път. След две зали ги чакаше капан, който щеше да ги направи на кървава каша. Значи Балистан Паргайд и Лафреса все пак се бяха добрали до второ ниво. Неприятна новина. Искрено се надявах, че поне са успели да загубят достатъчно хора в залите.
Изчаках воините да се скрият в края на коридора, скочих долу и побързах по своя си път. Тук той беше прав като улица Нагледна, тоест до първата пресечка можех да вървя съвсем смело. Двете овце, които току-що бяха минали под мен, би трябвало да са активирали всички капани и тъй като бяха все още живи, спокойно можех да заключа, че пред мен няма нито една неприятна изненада. Следващите шест зали преодолях на бегом (за всеки случай, ако на онези двамата им скимне да се върнат назад). В седмата зала, чиито стени бяха целите в черни отвори за коридорите, водещи във всички посоки, аз се поколебах, порових в картите и влязох в четвъртия от дясната ми страна. Коридорът изглеждаше най-малкото странно — седем крачки и рязък завой наляво, още седем крачки и отново наляво, после надясно, и така продължаваше достатъчно дълго. Като някаква начупена змия, построена от ръцете на безумно дете. Освен това тук беше толкова тясно, че на някои места трябваше като змиорка да се провирам между почти докосващите се стени.