Горещо благодарих на Сагот, когато стигнах до стълбите. Тук ме посрещнаха две каменни статуи. Познати същества — полуптици-полумечки. Интересно, в чий болен мозък се беше родила мисълта за такива образи? Определено няма да е в човешка. Колкото по-надолу се спусках по стълбите, толкова по-високо се издигаше таванът и толкова по-тъмно ставаше около мен.
Стълбите свършиха и аз се оказах в зала. Огромна. Необятна. И абсолютно тъмна. Вече се канех да бръкна в чантата за „светлинка“, но изведнъж подът леко започна да свети и право изпод краката ми пробяга ярко осветена пътечка. Отново магия, но тази поне не заплашваше с мигновена смърт. Пътечката продължи навътре, показвайки пътя, а после спря на далечната стена и тогава на стената се появи голям правоъгълник. До него беше толкова далече, че отначало не разбрах какво е, а когато разбрах… Когато разбрах, от все сърце благодарих на Сагот. Отпред сияеха Портите.
Глава 5
През дремещия мрак
Гръмкото ехо на стъпките ми отекваше в облицования с бели мраморни плочи под, след което като уплашен от светлината прилеп се устремяваше към тавана, където се отразяваше и множеше. Вървейки към Портите по осветената пътечка, започнах да се съмнявам, че плочите под краката ми са направени от обикновен мрамор. Доколкото знаех, в природата нямаше светещ мрамор. Бях изкушен да се махна от пътечката и да вървя в сенките, където щях да съм много по-незабележим, но, мракът да ме отнесе, нали светещата пътечка е била създадена специално, за да могат дошлите тук да минават по нея, и само Сагот знае какво ме очаква, ако направя крачка встрани. Портите приближаваха все по-близо, но аз почти не ги поглеждах. Много повече ме притесняваше това, че плочите, по които стъпвах, след мен потъмняваха и гаснеха. Зад гърба ми пристъпваше мракът. Не беше много приятно усещане. Стените на залата не се виждаха, те бяха някъде там — в черната кадифена мъгла, и бяха недостъпни за светлината, излъчвана от пътечката.
Точно пред Портите поне двадесет плочки светеха в неравномерен полукръг, оформяйки площадка с диаметър двадесетина ярда. Оттам вляво и вдясно от Портите тръгваха два коридора с високи тавани, където блещукаха малки светлини, пръскащи бледа синя светлина, която постепенно преминаваше в мъгла със същия цвят. Къде водеха тези два абсолютно идентични коридора, аз не знаех. В документите от старата кула на Ордена нямаше нито дума за тях.
Да вървят при Неназовимия тези коридори, нямах никакво намерение да се занимавам с тях, като ги проучвам, сега в целия свят съществувахме само аз и Портите, извисяващи се на височина седемнадесет ярда над мен. Свалих ръкавицата от ръката си и внимателно докоснах с длан повърхността им. Оказаха се топли, сякаш имаха някакъв вътрешен огън, и в същото време ледени, все едно са били изрязани от монолитен блок тъмен лед. И още — бяха много гладки. Дори не тръгнах да гадая от какъв материал са направени, но външно той много приличаше на черно непрозрачно стъкло. Готов бях да се обзаложа на печалбата си от сто бъдещи Поръчки, че дори тълпа великани или армия магове да блъскат по тях, те няма да мръднат. Елфите бяха сътворили нещо невероятно и за който не притежава Ключа, пътят по-нататък беше забранен (представям си как са се вбесили орките, когато са открили, че най-лекият и кратък път към гробовете на техните предци е заключен от елфите за вечни времена).
Сега Портите едва сияеха с тъмносиня светлина, но дори тя не можеше да ми помогне да открия мястото, където едното крило се допира до другото. Стоях в единия им край и като долепих длан до тях, извървях всичките десет ярда до другия край. Ни-що. Абсолютно равна и цяла повърхност, ако не броим изкусно изваяните по нея от майстори скулптори на светли и тъмни елфи образи, разказващи за борбата на техния народ с Първите. Изображенията впечатляваха със своята красота, изразителност и внимание към малките детайли. Ето тук елф, въоръжен със с"каш, е стъпил с крак върху тялото на победения противник. Създаваше се впечатление, сякаш всичко, изобразено от неизвестните скулптори, се случва пред очите ти. Фигурите изглеждаха като живи, виждаше се всеки косъм, всяка малка брънка от ризниците, всяка бръчка в ъглите на очите на вече немладия елф. А ето тук — исполински дъб. Можеше да се види всяко листенце, всяка пукнатина върху дебелата кора. Вързани орки висят от него с главата надолу, а в скосените им очи е застинал вселенски ужас. Отдолу стоят елфи. Много елфи. Доколкото познавах расата на Вторите, те се канеха да приложат върху орките Зеления лист.