Всичко това, разбира се, беше впечатляващо, но на Портите липсваше най-важното — ключалка, в която да вкарам носения от мен Ключ. Очите ми изтекоха да се взирам, два пъти минах от край до край, но не намерих и намек за нещо подобно. Не стига, че окръжаващият мрак на огромната зала и синята мъгла на двата коридора леко ме изнервяха, а сега и с Портите нещо не беше както трябва. Най-досадното, което изобщо не можех да разбера, беше какво така ме смущава още от момента, когато се приближих до тях. Това „нещо“ постоянно ми се изплъзваше, може би защото бях твърде развълнуван, намирайки се пред една от великите легенди на това хилядолетие.
Спокойно, Гарет, спокойно. Хайде трезво да прецениш ситуацията. Ключът е в теб, а той е създаден специално за отключване на тези Порти. Значи той ТРЯБВА да ги отвори, а ти просто трябва да поразмърдаш онова, което се намира в главата ти, и да намериш проклетата ключалка. Опитвах и така, и иначе, и оттук, и оттам… Нищо. Може пък да е някаква елфийска шега — да създадат неотварящи се Порти? Тогава за какъв мрак се надуват и се свързват с джуджетата, за да им направят Ключа? Едва ли ще е за собствено удоволствие, нали? Ако Миралисса беше жива, всичко щеше да бъде много по-лесно и по-просто. Елфийката можеше да знае нещо, което Еграсса не знае. Просто е пазила тайната до момента, в който стигнем до Храд Спайн, но така и не успя да я каже…
Все пак реших загадката. Криеше се във фигурите, изобразени на Портите, и по-скоро в една от тях. В долния ляв ъгъл беше изобразен висок елф. Дясната му ръка се протягаше напред, дланта беше отворена, а в нея, почти невидима заради цвета на материала — стъкло — вдлъбнатина. Дори не вдлъбнатина, а вдлъбнатинка, незабележима сред десетките изобразени в Портите фигури. Размерите на вдлъбнатината съвсем точно съвпадаха с размерите на Ключа.
Измъкнах верижката, на която на врата ми висеше тънкия и изящен ледено-кристален Ключ, и го поставих в ръката на елфа. Ключът примига във виолетово и цялата фигура на елфа за миг засия. От прозрачен Ключът стана с точно същия цвят като Портите. Артефактът на елфите се сля с тях в едно цяло. После точно по средата на огромните порти отдолу нагоре пробяга светеща виолетова линия и Портите бавно и абсолютно безшумно започнаха да се отварят в моята посока. Трябваше да отстъпя назад, за да не ме удари някоя от тях. Нещо тихо изпука в гърдите ми и осъзнах, че връзките, с които Миралисса ме беше свързала с Ключа, се скъсаха. Нищо изненадващо: аз отворих Портите и връзките вече не бяха нужни. Ключът беше свършил своята работа.
— Връзките бяха силни — прошепна Ключът. — Бягай!
Да бягам? Но те все още не са се отворили?
— Бягай! Миризмата на врага! Връзките бяха силни! — прошепна за последно Ключът и замлъкна.
Миризмата на врага? За какво говори?
Подуших във въздуха и усетих слаба миризма на ягоди. Лафреса!
— Убийте го! — извика от тъмното мъжки глас.
Може би понякога лошо съобразявам, може би съм тъп като доралисец, може би не владея меча, но едно не мога да отрека — когато съм притиснат до стената, мисля със скоростта на мълния, а бягам дори още по-бързо. Не ми вярвате? Е, тогава питайте доблестната стража на Вътрешния град колко пъти са успели да ме догонят. Не мисля, че ще ви отговорят истината, но така да бъде, ще ви кажа сам. Все още на никой не се е удавало да ме хване (с изключение на онзи паметен случай, когато самият барон Фраго Лантен се зае и впоследствие получих сегашната си Поръчка).
Когато граф Балистан Паргайд изкрещя заповедта си, аз вече се намирах далеч от Портите и с всички сили се носех по левия коридор. В далечината някой крещеше, че трябва да ме настигнат, а други настояваха да спра веднага или ще стане по-зле. Естествено, нямах никакво намерение да спирам. За мое щастие отрядът, който ме чакаше в засада да отворя Портите, беше без арбалети, в противен случай вече щях да съм се отправил в светлината. Сега им оставаше само едно — да ме настигнат и да ме накълцат. Естествено, аз нямах намерение да вземам участие в толкова неприятна процедура, и чувайки зад гърба си гласовете на преследвачите, се понесох още по-бързо напред. Имах леко предимство пред чакалите на Господаря — хукнах много по-рано от тях, а и да бягаш с меч и ризница си е доста по-трудно, отколкото без тях.