Аз се носех по безкрайния коридор, облят от синя светлина, молейки се на Сагот само за това да ме дари с пресечка, за да объркам преследвачите си. За съжаление, по пътя нямаше нито едно разклонение, единствено стените на коридора се отдалечиха настрани, таванът се издигна и всяка втора синя светлинка угасна. Стана още по-мрачно, видимостта се влоши, създаваше се усещането, че бягам в призрачен свят, окъпан в плътна синкава мъгла. Синята светлина предизвикваше усещане за нереалност на случващото се, сякаш бях попаднал в илюзорния мираж на сън, който изобщо не иска да свърши.
Фш-ш-ш… Фш-ш-ш… Ф-ш-ш-ш…
Светлинките под тавана прелитаха над мен като ярки размити петна. Подът тук, както и в залата с Портите, беше облицован с бели мраморни плочки със златни жилки, но, за щастие, не светеше. Тропотът на преследвачите, впрочем, както и войнствените им викове, се чуваше прекрасно. Идиотите все още не бяха разбрали, че да викаш в място като Храд Спайн е опасно за здравето. Имах преднина и си позволих да погледна назад, за да преценя шансовете си за оцеляване в днешната гонка. Коридорът беше залят с гъста синя мъгла и видимостта беше не повече от петдесет крачки. А аз се бях откъснал на доста по-голямо разстояние, така че в полезрението ми не се виждаше никой.
Нямах време да му мисля — псетата на Балистан Паргайд всеки момент щяха да са тук и тогава само чудо можеше да ме спаси. По стените на коридора имаше широки бордюри, от които ме се зъбеха каменни гаргойли, всеки висок два човешки ръста. Скулпторът беше изобразил съществата абсолютно еднакви — на всички главите им представляваха човешки черепи, а ръцете им бяха неестествено дълги и с по три пръста. Гаргойлите се надвесваха над пътеката и изглеждаше сякаш всеки момент някоя скулптура ще оживее и ще скочи долу. Това, което бях замислил, спокойно можеше да се получи.
Скочих на бордюра, стъпих на бедрото на гаргойла, надигнах се, вкопчих се в шията на статуята и се скрил между гърба и стената на коридора. Великолепно място. Първо, едва ли преследвачите ще тръгнат да гледат нагоре. Второ, не се виждах, и трето — аз самият перфектно виждах всичко.
За миг ми се стори, че каменният гръб на гаргойла едва забележимо потръпна. Пълна глупост, естествено, в тази синя мъгла всичко можеше да ти се привиди. Посегнах зад гърба си, извадих арбалета и зачаках гостите.
След десет дълги, но не и изтощителни секунди преследвачите се появиха. Граф Балистан Паргайд беше изпратил четирима. Тези воини изобщо не се различаваха от онези двамата, които се бяха изгубили в лабиринта на второ ниво. Брони, мечове и свирепо желание да догонят някой си Гарет, който преспокойно (лъжа) изчаква опасността на гърба на статуя. Както си и мислех, момчетата изобщо не си правеха труда да се оглеждат. Всичките им усилия бяха насочени да викат и да размахват мечове. Четворката притича покрай моето укритие и с победоносни викове се скри в синята мъгла. Е, нека си тичат, бягането, както казват, е полезно за здравето. А аз по-добре да поседя тук и да изчакам, докато се натичат и се отдалечат още повече.
Как майсторски само ме изпързаля тази Лафреса! Макар че всъщност сам си бях виновен — за пръв път подцених опасен противник. Хем знаех, че тя не е случайна фигура в играта на Господаря, а освен това е силна магьосница! Така че нищо изненадващо, че е успяла да намери пътя към Портите и да избегне капаните, а също така и да ми подготви приятно посрещане. Дори няма да предполагам как се е досетила, че и аз ще стигна до Портите, но заключенията слугинята на Господаря ги беше направила съвсем правилно. Без Ключа тя не можеше да отключи Портите, затова й оставаше само едно — да изчака, докато тъпака, свързан с Ключа, не отвори Портите за нея. Аз постъпих точно както е очаквала, и тогава вече в играта са се включили хората на Балистан Паргайд, жадуващи за кръвчицата ми. Да, вярно, около Портите витаеше слаб аромат на ягоди, който ме смущаваше, но аз не му обърнах внимание и ако не беше магическият ключ…
Дълъг и с нищо несравним вик на болка и ужас разтърси коридора, карайки ме уплашено да хлъцна. Неспокоен миг на тишина, а след това още един задавен вик. И още един. Косата на главата ми се размърда и се изправи. Колкото се може по-силно се притиснах към гърба на гаргойла, опитвайки се да се разтворя във въздуха.