— Спаси ме, Сагра! Спаси ме, Сагра!!! А-а-а-а!!! Спаси ме, Сагра!!!
С тези викове и молби от мъглата изскочи мъж. Единственият от четворката, която ме преследваше. Човекът беше хвърлил меча си и с всички сили се носеше обратно към залата с Портите, като призоваваше Сагра на помощ. Както и следваше да се очаква, богинята на войната не откликна на призива на човека. Затова пък откликна някой друг. Гаргойлът, намиращ се от другата страна на коридора точно срещу мен, завъртя глава към виковете на воина. Първоначално дори си помислих, че е оптическа измама, предизвикана от странната светлина, изпълнила коридора, но ето че пръстите му мръднаха, раменете потрепнаха, а когато човекът притича под оживелия гаргойл, каменното чудовище пъргаво скочи от бордюра и с цялата си тежест се стовари върху му.
Пляк!
От човека остана мокро място, той дори не разбра какво го уби. Дългите каменни ръце на чудовището хванаха тялото за краката, размахаха го и удариха главата в бордюра. Раздаде се звук на счупен орех. Камъкът се оцвети в тъмно. Все така мълчаливо гаргойлът се върна на мястото си и застина в предишната си поза, превръщайки се в безжизнен камък. Сякаш никога не е била онази ужасна картина, която видях преди миг. Опитах се да успокоя бясно блъскащото си сърце, но беше извън силите ми. Да ме пази Сагот, но не можех да откъсна поглед от чудовището, убило човека! Но съществото не мърдаше и не показваше признаци на живот. Да бе, вече не можеш да ме заблудиш!
Гърбът на гаргойла, зад който се криех през цялото това време, отново едва забележимо потръпна. Стига, сторило ми се е… Или НЕ ми се е сторило? Спрях да дишам. Главата на каменната шия започна да се движи…
Аз казах ли, че когато е притиснат до стената, старият Гарет съобразява по-бързо от мълния? А, да, казах! А случайно не казах ли, че и бягам много бързо? И това ли казах? Тогава защо по време на цялата тази работа успях да го забравя?!
И така, сега с всички сили се носех към залата с Портите, а някъде зад гърба ми гаргойлът се пробуждаше от дългия си сън. Разбира се, нямах никакво намерение да чакам пренеприятния момент на пълното пробуждане на каменното чудовище, така че тичах като за последно, преди да успее да ме хване.
Фш-ш-ш… Фш-ш-ш… Ф-ш-ш-ш…
Сините светлинки се сливаха в дълги линии. Сега бягах в обратна посока. Да вървят в мрака Лафреса и Балистан Паргайд с неговите хора! Ще се промъкна някак! В залата с Портите имах поне някакъв шанс, макар да трябваше да разчитам на изненадата и малко късмет, но пък да бягам в обратна посока означаваше гарантирано да отида в светлината. А и в главата ми се въртеше една глупава идея: изскачам при Портите, при което гаргойлът спокойно би могъл да насочи драгоценното си внимание към някой от хората на Паргайд и да забрави за мен. Малко егоистична постъпка, но ефективна, спор няма.
По коридора се чуваше стържене на каменни нокти. Нещо голямо и много недружелюбно се носеше след мен. Увеличих скоростта, за да не се окажа в каменната прегръдка на преследвача. Един гаргойл пред мен се изправи и започна да слиза от бордюра, но аз вече прелитах покрай него, без да давам време на поредното оживяло творение на мрака да се опомни. Изходът от коридора вече беше съвсем близко, когато трета твар ми прегради пътя. Гаргойлът с горящи сини въглени вместо очи беше застанал точно на пътя ми. Да спирам сега щеше да е огромна и непростима глупост, така че аз паднах на каменния под, плъзнах се по корем по мраморната плоча и минах между краката на създанието. То изобщо нямаше време да разбере какво става. Скочих на крака и хукнах. Зад гърба ми се раздаде ужасен рев — преследващото ме чудовище не беше успяло да спре и се беше врязало в гаргойла, под който така ловко се бях промушил.
Коридорът изплю моя бързонога милост обратно в залата на Портите. Светещ под в близост до Портите. Мрак в останалата част на залата. И никой друг. Така си и мислех: Балистан Паргайд не е имал намерение да чака, докато хората му ме убият, и беше тръгнал към трето ниво, нали за негов късмет един идиот му беше отключил Портите. От коридора се чу сподавено разочаровано стенание. Обърнах се.
Окъпан в лъчите на синята светлина, на границата на коридора и залата стоеше гаргойлът. Стоеше и ме гледаше. Гледаше ме с безсилната ярост на някой, който не може да получи плячката си, принадлежаща му по правото на силния. По правото на пазача. Секунда се гледахме, след което гаргойлът се обърна и тръгна обратно, без да посмее да прекрачи в синята светлина.
Изпухтях облекчено и се опитах да възстановя дишането си. Неслучайно в дневника на убития гвардеец пишеше, че синята светлина носи смърт. Уф! Така без време може да си отиде човек. Кли-кли ме предупреждаваше. Гоблинът често се подиграваше и казваше, че ако оцелея в Костните дворци, ще ги запомня най-вече с бягане. Бягаш от едно. После бягаш от друго. След това от трето. „Удивително“ нещо бяха тези Костни дворци!