Едва не пропуснах момента, в който Портите започнаха да се затварят. Всичко ставаше абсолютно безшумно и когато забелязах магическите порти, те вече бяха затворени на една четвърт. Да не се мотая повече тук! Втурнах се към тях, трескаво търсейки фигурата на елфа, в чиято ръка оставих Ключа. Портите продължаваха безмилостно да се затварят. Мрак! Ключът ми трябваше! Еграсса ще ме откъсне главата, ако се върна без елфийската реликва! Мрак! Мрак! Мрак! Мрак! Да ми изядат мозъка демоните на бездната дано! Дланта на елфа беше абсолютно празна! Проклетата Лафреса беше взела Ключа!
Не беше сега моментът да проклинам — отворът между Портите застрашително намаляваше и аз се втурнах напред. В противен случай, за да стигна до трето ниво, ще трябва със зъби да изгриза дупка в Портите.
Успях. Заплахата от премазване между движещите се Порти ме накара да се размърдам и аз изскочих от другата страна буквално като тапа от бутилка пенливо вино. Портите безшумно се затвориха зад мен, свеждайки до нула шанса ми да се върна по същия път. Сега или ще трябва да отнема ключа от Лафреса (което си е малко вероятно), или ще трябва да премина през бездната на ужасите и да намеря друг изход (което си е още по-малко вероятно). Оставаше ми един-единствен път — напред и само напред, надявайки се, че някоя добра душа ще светне магьосницата и аз ще сваля Ключа от тялото й.
Притиснал гръб към гладката черна повърхност, аз се взирах в тъмнината. Пред самите Порти все още имаше някаква слаба светлина, но нататък… След трийсет крачки вече нищо не се виждаше. Плътен кадифен мрак. Стоях на едва осветена гранитна площадка с ширина малко по-голяма от тази на Портите и дължина около петнадесет крачки. Цялата площадка беше осеяна с огромно количество кости. Отляво и отдясно подът преминаваше в стени на пещера, потънала в мрак. Таванът не се виждаше, беше прекалено, направо чудовищно висок и отсъствието на ярка светлина надеждно го скриваше от очите ми. Отпред площадката с неравни, назъбени краища се сриваше в бездна, пълна с празнота. Изглежда Портите ме пуснаха в невероятно огромна естествена пещера, открита от строителите на Храд Спайн преди хилядолетия. Трето ниво беше много по-ниско от мястото, където се намирах сега, и към него водеше каменен мост, който започваше от магическите порти и завършваше някъде там. Ще трябва да прекося пещерата по моста пред мен. М-да… Не много обнадеждаваща перспектива, особено като се отчете, че мостът е само четири стъпки широк и няма каквото и да е подобие на парапет. Ако падна, ще си летя надолу, докато не умра от глад. Не навреме пробуденото ми любопитство ме накара да вдигна от камъните нещо, което преди е било раменна кост, и да го хвърля в бездната. Веднага съжалих за моментния си импулс — знае ли човек кого може да притесни хвърлената кост. Съжалих, но да броя не забравих — поне да разбера дълбочината на бездънната пещера. Престанах да броя на деветдесет и три, осъзнавайки, че няма да чуя нищо. Дори и да падне вече костта, разстоянието ще е твърде голямо, за да чуя звука от удара.
Минаха повече от петнадесет минути от затварянето на Портите и беше време да тръгвам, оставяйки за известно време мислите как ще се измъквам обратно. Сега просто протаках и не бързах да стъпвам на моста. Готов съм да заложа цяла златна, че мостът е по-дълъг от живота на огр, а в същото време не виждах никакви опори под него, които да го поддържат. На какво се държеше цялата тази тежест? Каква магия беше заставила камъка да се превърне в тесен мост? А и слугите на Господаря все още можеха да са някъде наблизо, а срещата с тях на платформа с ширина четири стъпки ще е фатална за здравето. Лафреса, Балистан Паргайд, Бледния и още сума ти хора. Мисля, че те като никога ще се радват да ме видят. От една страна, натъкна ли се на тях, неприятностите са гарантирани. От друга страна, ако ги изпусна сега и се изгубят в лабиринта от дворци и зали, тогава и за Ключа мога да забравя. Както и за шанса да се върна от дълбините към слънчевите лъчи. Нямаше какво да му мисля! Трябва да се действа! Как се казваше там в стиха-загадка?