Много обнадеждаваща перспектива, особено като се има предвид, че Портите изобщо не са отворени, а до залата на Заспалия шепот ми предстои дълъг многодневен път по тясна каменна ивица, протегнала се между мрака и бездната.
Отхвърлих колебанията си, запалих „светлинка“ и като стъпих на моста, продължих напред. Опитвайки се да вървя в средата и да не поглеждам надолу, аз държах магическия фенер на една ръка разстояние и тайно се надявах, че моята светлина няма да привлече вниманието на недружелюбни личности, каквито спокойно биха могли да живеят тук. Мостът беше прав като струна и като цяло нямаше проблем да се върви по него, просто трябва да забравя къде бях захвърлен и да не приближавам до ръба. Тишина и мрак. Мрак и тишина. Как бих описал Костните дворци, ако изхвърля думите мрак, тишина и полумрак? Никак. Защото Храд Спайн е точно това — подземен мрак, тишината на древните гробове и полумрак, властващ в мрачните зали, понякога незнайно как осветени.
Сега с всяка частичка на тялото си усещах неизмеримия натиск на мрака, тишината и няколкото левги камъни, земя и Сагот само знае какво още. „Светлинката“ едва-едва успяваше да прогони мрака и осветяваше моста на не повече от седем крачки напред и седем крачки назад. Съвсем недостатъчно, и аз се чувствах като самотна буболечка, озовала се в пазвата на демон. Мостът имаше едва забележим наклон и постепенно се спускаше надолу и все по-надолу. Тук беше по-хладно, отколкото на предните две нива, но в коридорите и залите често се усещаха незнайно откъде взели се мимолетни въздушни течения, докато в пещерата нямаше и най-малък полъх.
Далеч, далеч напред се появи бърза серия млечнобели светкавици. Оттук примигванията изглеждаха като мигане на миниатюрни нажежени песъчинки. Но това се оказа напълно достатъчно, за да спра като вкопан и да стисна „светлинката“ с двете си ръце, така че светлината му да не се вижда. Сега лъчите едва пробиваха през пръстите ми и осветяваха ръцете и лицето ми с бледорозова светлина. Още една поредица от млечнобели искри. Оттук до тях имаше повече от хиляда ярда. Три дълги изморителни минути аз сляпо се вглеждах в мрака, но избухвания повече не се появиха. Каквото и да беше намислила Лафреса (а аз бях сигурен, че това е нейна работа), всичко приключи. Седнах, кръстосах крака и за всеки случай изчаках още десет минути, оставяйки отряда пред мен да се отдалечи. Това не беше излишна предпазливост, въпреки че слугите на Господаря не подозираха за присъствието ми и вярваха, че съм останал някъде зад Портите. Аз изобщо не се притеснявах, че са видели светлината на „светлинката“ — прекалено голямо беше разстоянието между мен и компанията на Балистан Паргайд. „Светлинката“ в сравнение с блясъците от магията на Лафреса беше все едно да сравняваш жар от огнище с пламъците на горски пожар.
Около двайсет минути по-късно чух тих равномерен тътен. Така жужат разтревожените пчели в кошера, така бучи водата, когато пада от голяма височина. Но до източника на странния шум трябваше да се върви доста и аз вървях, вървях и вървях. Все по-надолу, по-надолу и по-надолу. Правият мост, незнайно как оцелял през хилядолетията, едва забележимо се спускаше, вече бях на около триста ярда по-ниско от Портите. Колкото по-дълго вървях, толкова по-силен ставаше неизвестният тътен.
Тялото на един от воините на Балистан Паргайд лежеше напряко на пътя, цялата повърхност на камъка бе щедро залята с прясна кръв. Главата на покойника липсваше. На моста също не я виждах, от което заключих, че е паднала в бездната. Нямаше смисъл да се чудя защо човекът е загубил главата си. Явно твърде разпаленият граф я е отсякъл от небързащ да изпълнява заповедите слуга. Вярно, това не подхождаше особено на Паргайд. Не беше в негов стил. По-скоро тук се беше развихрил приятелчето ми Бледния. Мръщейки се като от зъбобол, аз стъпих в кръвта и прекрачих мъртвеца. Сега ще трябва да потърся вода, за да си измия обувките. Много същества надушват мечтания аромат на кръвта от цяла левга и нямаше смисъл излишно да привличам вниманието им към себе си.
Хвърлих неволен поглед към мъртвеца и замръзнах. Що за меч беше отнесъл главата на нещастника? Ако е било меч — ще да е бил най-тъпият в целия свят. Разрезът се оказа неравен, кожата висеше на парцали, месото на места беше като откъснато, прешлените… Всичко беше раздърпано, сякаш някой просто ей така беше откъснал главата на мъжа. Наведох се над тялото и поднесох отгоре му „светлинката“, за да разгледам по-добре раната. Точно това ме спаси.