От мрака изскочи нещо, изсвистя над мен и отново изчезна в тъмното. От изненадата едва не паднах от моста. Изправих се и се огледах, размахвайки уплашено „светлинката“ наляво и надясно в отчаян опит да разпръсна тъмнината. Този път чух шума на крилата и навреме отскочих встрани. Ужасните нокти, канещи се да ми откъснат главата, загребаха въздух. Съществото издаде разочарован писък и отново се скри в мрака. Аз хвърлих източника си на светлина на моста и като седнах на земята, трескаво започнах да издърпвам арбалета. Арбалетът, разбира се, не ти е магията на Лафреса…
Сега то ме нападна отгоре, надавайки победен писък. Бързо се претърколих встрани, почти падайки от моста. Съществото отчаяно запляска с крила, за да не се блъсне в твърдата повърхност, и аз незабавно стрелях. Естествено, пропуснах, а създанието се плъзна някъде надолу.
Докато се разправях с първото, второ същество се появи в кръга на светлината и аз трябваше да скоча напред, за да избегна срещата с ноктите му. Отново разочарован писък. Само си представете какво е да правиш акробатични скокове на тясна площадка. Мястото едва-едва стигаше да се размина с летящите твари. Грабнах „светлинката“ и хукнах напред, надявайки се, че създанията ще ме оставят на мира. Да бе! Мечтател!
Шумът на крила зад мен ме предупреди за приближаването на преследвача. Пльоснах се на моста и създанието прелетя над мен, усетих полъха на крилата му. Преди да излезе от кръга на светлината, вторият ми болт се заби в него. Съществото изпищя болезнено, падна на моста и започна да блъска с крила. Забравяйки за мен, второто същество се стовари върху доскорошното си приятелче и започна да къса огромни парчета месо от него. Без да се замислям, аз извадих два къси болта, поставих ги в арбалета, издърпах лоста, опъващ тетивите, прицелих се и ги вкарах в главата на съществото. То незабавно издъхна, за което побързах да изкажа на Сагот горещата си благодарност.
Всъщност летящите същества не бяха чак толкова големи. По-скоро приличаха на прилепи, с дълги ципести крила, малки тела, глава с извит като подкова нос, големи уши и огромни черни очи. Затова пък ноктите на задните крака спокойно можеха да се конкурират с големи кинжали. Всяко създание на размер беше колкото средно голямо куче. Но най-изненадващо беше, че прилепите се оказаха най-обикновени живи същества, без никакъв магически примес. Зачудих се с какво ли се хранят, когато по моста не минават хора? В края на краищата, не всеки век ще имат късмета да откъснат главата на нищо неподозиращ пътешественик?
Мръщейки се гнусливо, аз изритах двете създания в бездната и забързах напред, стиснал арбалета в ръка. Предполагам, че Лафреса се беше развихрила тук и по-голяма част от пърхащите в непрогледната тъмнина гадинки вече бяха изпържени, но нямаше смисъл да се задържам повече, знам ли колко от тях са оцелели и дали няма да им се прииска прясно месо. Така че отново закрачих по моста с мисълта, че и той все някога ще трябва да свърши.
Бученето се превърна в гръмотевично бумтене, бумтенето се смени с грохот, грохотът премина в рев. Във въздуха витаеше свежест и почти неосезаем воден прах. Сега вече знаех какво имаше пред мен. Водопад. Нямах нито време, нито желание да разбера откъде се е взел. Много неусетно започна да просветлява. От призрачната тъмнина се появиха стени. Те съвсем слабо сияеха с мъртвешка бледозелена светлина. Стените на пещерата се приближиха, някъде високо-високо заискри неравен таван. Ревът стана неописуем, стените се приближиха още повече, от моста до тях имаше около четиридесет ярда. Влагата, увиснала във въздуха, покриваше дрехите с роса и охлаждаше кожата. От тътена на падащата вода главата ми заплашваше да се разцепи. Мостът стана мокър и камъкът блестеше в светлината на „светлинката“. Слава на Сагот, че тук не е хлъзгаво, иначе като нищо ще се зазяпам и ще полетя надолу. Още двеста ярда и ето ги и тях — водопадите. От лявата и дясната стена се появиха огромни, поне трийсет ярда големи, гротескни глави на полуптици-полумечки. Устите им бяха широко отворени и от тях с рев изригваха потоци вода. Водопад отдясно и водопад отляво. Черната вода, едва различима в светлозелената светлина, царяща в пещерата, ревеше, бушуваше и се носеше някъде надолу. Изравних се с главите в стените и само за няколко секунди станах мокър до кости (и глух също). Откъде тук вода? Някакъв подземен приток на Иселина или нещо съвсем различно? Веднага си спомних легендата за Реката на мъртвите, течаща в мрачните дълбини на земята и пренасяща душите на грешниците в мрака.