Сагот! Когато минах покрай ревящите като сто хиляди демона бездни на водопадите, ме беше страх, че или ще оглушея завинаги (да се защитя с тапи за уши изобщо не се сетих), или ще ме отнесе водната стихия. Изглеждаше, че само да протегна ръка и ще докосна някой от двата водопада. А и главите на птицемечките, които за пореден път виждах, заплашваха да поразят натрапника или поне да го изплашат до подмокряне. Впрочем моите гащи вече си бяха мокри, както и всичките ми други дрехи.
Водопадите на подземната река останаха назад, изпращайки ме със затихващо бучене. Стените отново се отдръпнаха, бледозелената им светлина угасна, приканвайки тъмнината да се върне (последната не пропусна да се възползва от поканата и веднага се появи).
Ако ще мракът да ме отнесе, но бях зверски уморен и затова реших да похапна, разполагайки се директно на моста. Същевременно трябваше да се съблека и да изцедя мокрите си дрехи. Бях настръхнал и леко треперех след неволното къпане в пръските на водопада. После, привел вече гардероба си в повече или по-малко изряден вид, трябваше да обърна внимание и на стомаха си, при което го дарих с доволно мокър сухар. „Светлинката“ примигна за последен път и угасна. Изругах и запалих нова. От колко време се спусках по моста? По мои сметки бяха минали почти три дни, откакто влязох в Храд Спайн, а все още бях някъде между второ и трето ниво.
След кратката почивка продължих. По това време мостът престана да бъде прав и започна да се върти в спирала, ускорявайки спускането ми. Изведнъж спиралата прекъсна. Нямаше мост. По-точно имаше, но чак след два ярда, а между двата ръба нямаше нищо. Трябваше да отстъпя назад и да щурмувам малката пропаст със скок. Миг, и мярналата се под мен бездна отстъпи място на твърда повърхност. Още на пет места мостът прекъсваше, но самите прекъсвания бяха широки не повече от половин ярд и аз с лекота ги преодолявах. Много странно, че мостът е прекъснат, но още по-странно беше, че отделните части си висяха във въздуха без никакви подпори, все едно са заковани с невидими пирони.
След цяла вечност стените се събраха отново, мостът направи последен завой и пред мен се появи изходът или по-скоро входът към трето ниво.
Зала. Думи не мога да намеря да опиша какво освети „светлинката“. Трябваше само да дам съответната заповед и кръгът на светлината се разшири до четиридесет стъпки (всичко се виждаше съвършено ясно, но животът на магическия фенер се съкращаваше до няколко часа). Видяното досега от мен в Храд Спайн изобщо не можеше да се сравнява с първата зала от трето ниво — пред мен лежеше нивото на елфи и орки, човешки ръце не бяха участвали в създаването му. Къде е напуканият камък? Къде са базалтът и гранитът? Къде са обикновената архитектура и непретенциозната декорация на стените? Къде се дянаха грубите статуи и едва изсечените ковчези? Всичко това остана горе, а тук… Тук имаше потресаваща и с нищо несравнима красота.
Залата беше цялата в черно, примесено с яркочервено. Много красиво съчетание, ако се вгледаш внимателно. Черни стени с червени ивици и петна, изящни черни полуарки с червени орнаменти, много приличащи на оркски букви, таван, по който червени линии и жилки се сливаха помежду си в изображение на огромна паяжина. Подът беше облицован с черни матови плочки със същите червени жилки, както на тавана. Между всяка плочка имаше тънък червен междинен слой. Светлината, падайки върху червеното, караше залата да искри и придаваше на това място съвършено магически и приказен вид.
В гърдите ми неприятно натежа и аз осъзнах, че съм спрял да дишам от момента, в който бях влязъл в залата. Наистина се озовах в Дворците, славата за тяхната красота се носеше из цяла Сиала и дори гномове и джуджета са идвали в Храд Спайн, за да се им насладят. Но тези времена отдавна бяха потънали в забвение заедно с Епохата на Постиженията. Храд Спайн престанал да бъде безопасен, пътят до него бил изоставен и вече рядко някой се решавал да дойде тук. Елфи и орки, джуджета и гноми, хора и гоблини. Всички те помнят какво се крие под зеления балдахин на Заграбските гори, всички разказват на внуците си легенди, предания, митове и истории от миналото величие на подземните дворци. Откакто на ниските нива се пробудило злото от костите на огрите и още незнайно кой, всичко си отишло, всичко загинало, всичко изчезнало.
По някаква причина на трето ниво цареше непрогледна тъмнина. Нямаше ги вече станалите привични магически светещи стени и ако не бяха „светлинките“, щях да се придвижвам през залите като сляпа къртица (с единственото уточнение, че за разлика от къртицата аз нямаше да стигна далече). Стъпките ми почти не се чуваха, но въпреки това аз се стараех да вървя предпазливо и намалих светлината до нейната обичайна сила. Нямаше смисъл да се правя на слънце, момчетата на Балистан Паргайд можеше да се окажат наблизо.