Странно е всичко това. Много, много странно…
Какво е странното? Това, че са убили елфите без проблем, както, между другото, и втората експедиция на крал Сталкон, а мен най-безсрамно ме игнорират. Не че се оплаквам — за мен е най-добре да не срещам никой — но все пак липсата в по-ниските нива на повече или по-малко ужасните същества, за които толкова обича да разказва мълвата, ми навяваше неясни страхове. Къде са се дянали?
Стоп! Това вече не е моя работа! Ако ще и в мрака да са се провалили, главното е, че не ме закачат.
Сагот само знае какво ме подтикна, но направих (дори и по моите стандарти) глупава постъпка. Приближих до останките на краля, положих ги обратно на мястото им, след което се напънах и претърколих внезапно натежалия ковчег в нормалното му положение. По време на тези манипулации короната, стояла повече от четиридесет години на главата на мъртвия крал, падна на пода. Вдигнах я и на светлината черните диаманти изведнъж заиграха и заживяха нов живот. Не можах да потисна възклицанието на неволно възхищение. Сагот! Тази игра, тези преливания бяха изключително красиви. Представям си какво ще стане, ако изкарам камъните на слънчева светлина. Короната на второ ниво, която беше разтопена от падналия от тавана лъч, по никакъв начин не можеше да се сравни с короната на главата на Дома на Черната роза. Нима може да се сравнява конско изпражнение с нектара на боговете? За няколко секунди застинах, борейки се със собственото си „аз“. Част от мен предлагаше да взема безценната вещ, нали на мъртвеца тя вече не му трябва, а на мен ще ми донесе баснословни пари. Но другото ми „аз“ пронизително призоваваше към благоразумие и към факта, че още никой не е успял да ограби елф от управляващо семейство, без значение дали е жив или мъртъв.
Този път алчността разочаровано въздъхна и отстъпи. Мракът да ме отнесе, да вървят при Сагот тези диаманти! Елфите са отмъстителни дори след смъртта. Аз без никакво съжаление за извършваната глупост внимателно поставих черния обръч на главата на мъртвеца. Почивай в мир, кралю, и забрави, че неволно те обезпокоих.
Погледът ми попадна на с’каш с нефритена дръжка. Острието се търкаляше на земята пред мен. Наведох се, за да го вдигна, и металът с вълнообразна шарка смътно проблесна в светлината на магическия фенер. Острие, достойно за господаря на дома. Поставих кривия меч на елфа на гърдите му, в ноздрите ме блъсна едва доловимата миризма на дива роза. Сгънах ръцете върху дръжката на меча. Първо лявата, после дясната. Но дясната китка на мъртвия внезапно се огъна и дланта му легна върху моята, след което се отпусна, обливайки ме в хлад. После ръката на елфа падна върху с"каша, преди да се досетя уплашено да измъкна своята. Дръпнах я и я притиснах към себе си, все още не вярвайки, че така леко съм се отървал. Мъртвият елф ме държа само за част от секундата, но ръката му все още ме изгаряше с леденото си докосване. Отстъпвайки уплашено от гроба, с крайчеца на съзнанието си отбелязах, че инстинктивно съм стиснал юмрука си, в който мъртвецът беше успял да сложи нещо. Ужасено разтворих длан, сякаш в нея се криеше разгневен отровен скорпион.
Мимолетно проблесна дъгата на падаща звезда. Успях да забележа, че звездата е черна. После звездата падна на пода и се раздаде едва доловим звук. Наведох се и вдигнах падналата красота. Вече не студена, а топла. Не можах да удържа поредното си възклицание на възхищение.
На дланта ми лежеше пръстен, неотстъпващ по изящество на короната на владетеля на Дома на Черната роза. Тялото на пръстена представляваше преплетени нишки черно сребро и платина, а сърцето — черен диамант. Нямаше да се изненадам, ако камъкът притежава магия — по страните му, разбудени от светлината на моята „светлинка“, танцуваше целият спектър от цветове на дъгата. Разбира се, стойността на пръстена не можеше да се сравнява с тази на короната, но и този черен диамант беше достатъчен за осемгодишно безгрижно съществуване в собствен малък дворец.
Въртях пръстена в ръцете си и се чудех как така се появи. В главата ми се блъскаше една и съща мисъл: мъртвият крал сам го сложи в ръката ми. Но как?! Не, не съм чак толкова изненадан, че духът на мъртвец изведнъж се е изпълнил с благодарност към човека и му е дал ценната вещ. Да върви в мрака изненадата! В нашия свят и по-странни неща са се случвали! Мъртвите, благодарение на неизчезналата от Сиала Кронк-а-Мор, доста често оживяваха, макар че обикновено не ги движеха благородни подбуди. Такива твари се стремяха да ти изтръгнат сърцето, а не да ти подарят пръстен. Тук се беше случило нещо съвсем различно. Не Кронк-а-Мор възкреси за миг елфа, а друга, съвършено различна магия. Но сега ме интересуваше съвсем друг въпрос: откъде се взе този пръстен в мъртвия? Много ясно си спомнях, че отначало на пръстите на елфа нямаше нищо.