Пристъпих към ковчега, без да откъсвам поглед от изсушеното лице с хлътнал нос и потънали очи. Играта на светлината и сенките направи лицето на мъртвия почти живо, почти одухотворено, но и много, много старо. Слаба миризмата на рози погъделичка ноздрите ми, аз хвърлих последен поглед към покойния крал и отстъпих назад, здраво стиснал пръстена в ръка и с ясното съзнание, че това е дар. Не очакван от елфийския народ, но все пак дар. Свалих ръкавицата на дясната си ръка и сложих пръстена, вглеждайки се в диаманта. В дълбините му внезапно се зароди златна искра, избухна, угасна и отново избухна. Избухване. Тъмнина. Избухване. Искрата едва туптеше — бавно, лениво, равномерно, сякаш в диаманта имаше затворено съвсем истинско сърце.
Прозрението както винаги идва неочаквано. М-да. Ама че си тъп, братче Гарет! Чудя се кой ли е по-глупав — аз или доралисците? Моето сърце биеше със същия ритъм като камъка. По-точно, камъкът мигаше в такт с ударите на сърцето ми. Не знам що за пръстен имах на ръката си сега и какви ще са последствията от носенето му, но разбирах, или по-скоро усещах връзки на единение с него, точно същите като онези с Ключа. Усещах себе си в камъка и камъка в себе си. Беше нещо като гъделичкане и продължи не повече от три секунди, след което пулсирането на камъка избледня и диамантът отново стана обикновен диамант. Сложих ръкавицата на ръката си, скривайки безценната вещ под нея. Реших да се заема с пръстена по-късно, когато се измъкна от Костните дворци (по-точно, ако се измъкна). Хвърлих последен поглед на залата-дърво, наметнах качулката на черната си куртка и следвайки пътя си, оставих така и непогребания елф в отново сгъстилия се мрак.
Мъртва тишина, разбудена от звука на моите стъпки. Не ми стигат думите, за да опиша цялата красота на подземните дворци. Черно и червено, оранжево и златно, синьо и цветът на морски вълни, наситено пурпурно и бледа охра, студът на синия мрамор и жарта на огнения гранит. Искрящи от слюда стени и величествени колони от чист кехлибар, извисяващи се на огромна височина. Статуи на орки и елфи с омайваща красота, басейни с течаща вода и дъно, облицовано с тюркоаз, оформящ причудливи плетеници от приказни цветове. Въздушни стълби с тънки перила, които сякаш бяха създадени от изкусен майстор от един-единствен зелен планински кристал и балкони, изтъкани от тънки нишки непознат за мен метал, които опасваха стените на залите. Проблясъците на обсипаните с черно сребро стени и тавани, красотата на късна есен във всеки жест, във всяка поза на статуите, тихото, едва доловимо „хм-м-м-ммм“ — песента на залите, пазещи покоя на мъртвите. Без каквото и да е движение на въздуха, без какъвто и да е звук, с изключение на песента на залите, без шепот, без лъч светлина. Каквато и магия да беше осветявала тези места, явно беше умряла заедно със заминаването на елфи и орки от Храд Спайн. Спусках се все по-дълбоко и по-дълбоко под земята и дори не ми се мислеше колко левги камъни лежаха сега над главата ми. Кой, с какво чудо, с какви сили беше успял да създаде такова застинало великолепие на такава непостижима за разума дълбочина? И това беше едва четвърто ниво, а съществуват четиридесет и осмо плюс Безименните, в които не бяха посмели да се спуснат дори огрите, и то в разцвета и величието на своята раса. Този, който беше създал Храд Спайн в зората на времето, вероятно е бил равен на боговете, а може и да ги е превъзхождал.
Мракът дремеше, мъртъвците спяха вечния си сън в нишите на древните гробове, само аз не знаех покой и без да обръщам внимание на красотата на подземните дворци, вървях и вървях напред, като с всяка секунда, с всяка крачка се приближавах към своята цел, своята Поръчка — към Рога на дъгата.
Беше вторият ден от пътуването ми по четвърто ниво и седмия ден в Храд Спайн. Седмицата мина и аз бях много изненадан, че още не бях полудял от потискащото усещане за самота.
Седмица. Цяла седмица, прекарана Сагот знае къде. Половината път беше изминат, оставаха само още четири нива. Ха! Само! Все още не бях стигнал до местата, споменати в пътеводния стих. Седмицата отмина като объркан и едва запомнящ се кошмар. О, мрак! Вече едва ли ще успея да се върна в срок и милорд Алистан ще трябва сам да слиза тук. От първоначалното количество сухари и „светлинки“ ми бяха останали някъде към половината и аз постепенно започнах да се притеснявам, че скоро ще трябва да намаля порциона си, да затягам колана и да се науча да бродя в непрогледен мрак. Освен това на всички нива липсваше вода и се налагаше зверски да икономисвам малкото останала, която сега се плискаше на дъното на манерката. Отчаяно ме сърбеше лицето — едноседмичната четина напомняше за себе си.