Отдавна вече трябваше да съм стигнал до стълбището към пето ниво, но стълбище нямаше, сякаш демон го беше отнесъл. Започнах да се притеснявам, че някъде съм завил в грешната посока и съм се изгубил. Картата почти не помагаше. По нея можех да определя къде е изходът, но нямах никакви шансове да разбера къде точно съм в момента. Всички зали в този сектор много си приличаха — индигото и охрата по стените се преплитаха със седефените колони и тюркоазения под (ужасна за очите комбинация). Сега търсех една-единствена зала. Залата, където имаше вход към дълга и абсолютно права галерия, която трябваше да ме отведе до търсеното стълбище. Търсех я вече четвърти час. Търсех и не можех да я намеря.
Късметът ме споходи неочаквано (ако, разбира се, езикът се обърне да го нарече късмет).
Това място не беше като всички предишни. Малка стаичка със затворена желязна врата на отсрещната стена и тесен люк в пода, покрит със стоманена решетка. Пристъпих към вратата, докато отчаяно съобразявах защо на някой му е притрябвало да слага преграда тук, особено като се има предвид, че досега в Храд Спайн не бях забелязал изобилие от врати. Осъзнавайки, че съм пропуснал завой и съм се насочил в грешна посока, аз тръгнах да излизам от стаята, но на половината път ме чакаше великолепна и мно-ого неочаквана изненада. Стената се задвижи, буквално като жива, и затвори изхода, затваряйки ме в помещението.
— Не разбирам — доволно тъпо заявих аз в мрака.
Отговори ми стържещ звук от тавана. Бързо заповядах на „светлинката“ да светне на пълна мощност и се обърнах към боговете с крайно нелицеприятна за техните уши фраза. Богохулство? И то какво! Но в този конкретен случай изобщо не ми пукаше. Таванът се движеше! При това се движеше в моята посока, заплашвайки само след няколко минути да наниже Гарет на стърчащите от него двуярдови шипове, на които биха завидели всички таралежи в Сиала.
Преодолявайки вцепенението си, се хвърлих към желязната врата и бързо я огледах. Ключалка… Има! Ръцете ми леко трепереха, таванът бавно и неотвратимо се спускаше. На един от шиповете висеше човешки череп. Някой преди двеста години е имал късмета, също като мен, да свърне в грешната зала. Шперцът ми влезе в ключалката, издаде извинително „дзън!“ и се счупи. Тъпо се втренчих в парчето, останало в ключалката. Ето ти на! Яростно захвърлих настрани счупения шперц и ударих вратата с рамо, след което изсъсках от болка. Вратата дори не помисли да поддава. По-скоро ще се счупя аз, отколкото тя! Направена беше солидно и дори някой като Медения нямаше да се справи с нея. За такава врата великолепно решение ще е някой стабилен таран, който да я изкърти от пантите.
Таран аз, естествено, не носех, някак си не се сетих, че ще ми потрябва, така че трябваше отчаяно да се оглеждам в търсене на спасение. Таванът беше преодолял половината път и сякаш още повече ускори движението си. Погледът ми попадна на люка в пода. Сграбчих с две ръце решетката, задърпах с всички сили и едва не се повредих. Решетката, както и следваше да се очаква, изобщо не помръдна. Логично беше да се предположи, че след толкова столетия тук и е време да ръждяса, но не! За проклетото желязо законът на времето се оказа непознат.
Трябваше да се действа, при това да се действа бързо, иначе няма да изляза жив от този капан! Неизвестните строители, неизвестно защо построили този неизвестен люк, ми предоставяха шанс да избегна смъртта и аз нямах намерение да го изпускам. Извадих от чантата шепа флакони, избрах този, на който имаше нарисуван череп в огън, а останалите пуснах обратно. Хвърлих магическата стъкленица на решетката, стъклото звънна и се счупи, а аз изхвърчах на максимално безопасно разстояние. Ярко избухване и огън! Пропълзях на четири крака до люка, молейки се на Сагот всичко да се е получило както трябва. Шиповете от тавана почти докосваха гърба ми. Около люка остро миришеше на момина сълза и пепел, искаше ми се да кихна, очите ужасно ме боляха, а „светлинката“, изтощена от усилието да осветява цялата стая, едва мъждукаше. Решетката, покриваща люка в пода, беше изчезнала. Без да мисля за последствията, аз се напъхах вътре. Секунда полет и се ударих в каменен под, съскащ от болка.